система

Литературата на всеки народ, изследвана в който и да е период, представлява цялостна динамична система. 2 Под система на литературата разбирам определено съотношение на нейните части помежду им: на видовете литература (преводна и оригинална, църковна, историческа, естественонаучна, публицистична и др.), на нейните жанрове, на нейните отделни произведения. В понятието система на литературата се включва освен това и отношението на литературата към другите области на културата: към науката, религията, обществената мисъл, към различните изкуства, фолклора и т. н. Накрая към системата на литературата спада и нейното отношение към културите и литературите на други страни и народи. В крайна сметка системата на литературата се определя от нейното отношение към историческата действителност - съотношението с нея съставя най-съществената част на системата. Тоя вътрешен строеж и съотношението с външната, заобикаляща литературата среда, представлява органично цяло. Системата на литературата, независимо от това, че отделните и части са в постоянно равновесие помежду си, не е неподвижна. Тя непрекъснато се изменя. Въпреки това перманентно нарушаваното равновесие отново се възстановява и съществува едно динамическо равновесие.

Както е известно, XXV конгрес на КПСС даде висока оценка на разви тието на нашата художествена култура и същевременно набеляза задачи за нейното по-нататъшно обогатяване и повишаване на ролята й в комунистическото възпитание на трудещите се. Теорията на социалистическия реализъм е предназначена да съдействува за осъществяването на тези задачи. Тя трябва да стане още по-активна, отколкото е днес, да се освободи напълно, от една страна, от абстрактното теоретизиране, а, от друга - от фактографията, описателността, които се свеждат само до коментиране на отделни явления. Теорията на социалистическото изкуство днес все повече и повече върви към обединяване на задълбочения конкретен анализ с мащабни обобщения, към установяване на закономерните тенденции в творческия процес. Като обобщава опита на съвременното художествено развитие, разкрива историческата перспектива на естетическите възможности на нашия метод и посочва пътища към многообразни форми и стилове в литературата и изкуството, тя участвува в разрешаването на големите социални проблеми на епохата. Общата насока на теоретическите разработки се диктуваше от необходимостта да бъде разкрито широко естетическото богатство на социалистическия реализъм, да се покажат неговите реални преимущества пред другите художе ствени методи. По този път изникваха трудности, които трябваше да бъдат преодолявани. В отчетния доклад пред XXIV конгрес на КПСС др. Л. И. Брежнев каза: „Някои се опитваха да сведат многообразието на днешната съветска действителност до проблеми, които вече са безвъзвратно отминали в резултат на работата, извършена от партията за преодоляване на последиците от култа към личността. Друга крайност, която също се среща сред отделни литератори - са опитите да се оправдаят явленията от миналото, които партията подложи на решителна и принципна критика, да се запазят представи и възгледи, които са в разрез с онова ново и творческо, което партията внесе в своята практическа и теоретическа дейност през последните години. "

Както е известно, Хр. Ботев познава добре творчеството на своите предшественици Д. Чинтулов, Л. Каравелов, Г. С. Раковски, както и на колосите на руската литература в ориги нал.1 Но сравним ли неговите огнени стихове с най-добрите образци на Пушкин и Лермонтов, веднага ще видим, че и интонационно, и по образна система - с една дума, във всяко отноше ние, те коренно се отличават. Пушкин е винаги изящен. Но определението изящен не приляга на нито един Ботев стих. Дори прочутата строфа, започваща с „Настане вечер...", не може да се категоризира като изящна (не това е най-точното и определение) - нейният заключителен стих, толкова контрастен, буен, борчески извисен и темпераментен, не извиква тази дума съзнанието ни. И най-вълшебните природни картини в Ботевата поезия се чуждеят от една изтънченост или цизелиране - те по-скоро са съзвучни на четката на Стоян Венев с нейните груби, едри мазки: И самодиви в бела премена чудни, прекрасни песен поемнат тихо нагазят трева зелена и при юнака дойдат, та седнат. B В тая строфа самодивите са обобщени от единственото число на бела премена (то ги синтезира). Тонално картината е крайно пестелива (бяло и зелено), липсват визуални детайли за тях, а простонародните думи на газят и дойдат, та седнат правят цялата строфа твърде проста, земна. Съзнанието ни я възприема като съновидение в бяло-зелена цветна гама, без подробности. Не са изящни и Ботевите рими - те са по-скоро жилави, резки, темпераментни, само не изящни. Силна кръв тече в тяхната система. Никакви специални грижи, никакво вглеждане в тях, никакво цизелиране ... И същевременно те навсякъде правят впечатление на спонтанно избликнали, изпети на един дъх. Те с нищо не отклоняват стиха от революционната му същ ност. Те са и напълно подчинени и въпреки това навсякъде тежат на мястото си, не биха могли да бъдат заменени с по-добри. Ако българските народни песни бяха римувани, като че ли именно те биха били най-близки по характера на своята рима до римите на Ботевите стихотворения. Едва ли за друг световен поет от ранга на Ботев би могло да се каже такова нещо. Дотолкова Ботевите рими, както ще покажем по-нататък, са близки по строеж, характер, безизкуственост и редица други признаци до спорадичните рими в народните песни и до римите в римуваните пословици. Дори инверсията заради римата е също тъй рядка в неговите стихове, както и в римуваните пословици.

Мненията за Нортрън Фрай като за всяка голяма фигура достигат крайности те. Имам усещане от подсказващи факти, че за него възторзите са толкова, колкото и отрицанията; че понякога (имаше такъв случай у нас) възторзите само подготвят отрицанията. Така е и със сънародника му Маршал Маклуън (двамата са канадци Фрай и Маклуън създадоха книги, които четвърт столетие не слизат от сцената на тълкуванията. Една добра теория на литературата или теория на европейската цивилизация не може да се размине с „Анатомия на критиката" и с, Гутенберговата галактика". Маклуън не се върна към книгата и към темата си, сметна я за изчер пана. Фрай не я изчерпи в „Анатомия на критиката“. След нея написа две книги за критиката - и двете със заглавие, което е вариация на популярни в културата поня тия. Веднъж то бе Баховото „Добре темперирано пиано" (у Фрай - „Добре тем перираният критик", 1963), вторият пък Кантовото „Критическият път" (същото за главие у Фрай, 1971). И други съчинения на литературоведа и фолклориста Нор тръп Фрай се отнасят до любимата тема - на критиката той гледа като на познание от висок разред. Първата му книга е„Заплашителната симетрия“ (1947) и е посветена на У. Блейк С методологически въпроси на критиката започва да се занимава тогава (книга вър ху Спенсър). Издава книга за английския романтизъм (1968), за Шекспировите тра гедии и др. Причисляват го към митологическата критика. Но мисълта му има достатъчно напрежения и хоризонти, за да не се изчерпи с основите на една школа. Ако трябва да говоря наедро, т. е. скривайки онова, което не знам, ще кажа, че средното рав нище на школата търси да се опре на нещо странично на съвременната литератур ност. Точно срещу това се възправя Н. Фрай, който писа: „Винаги съм наблягал, че критиката не може да вземе предпоставките си отдругаде." Това е казано в „Кра тическият път“, книгата, която има по-свободен, по-импровизационен характер от „Анатомия на критиката“ и затова по-леко кръстосва литературни, културни и ж тейски въпроси. В нея той въведе две рисковани понятия, които липсват в строгата като готическа катедрала и като нея трудно разчленима „Анатомия на критиката - мит на спойката" (като начало и край на всичко) и „мит на свободата“. Неговата мисъл е необичайна и във видимата си страна - в понятийната систе ма. С познатия понятиен апарат няма да схванем смисъла на неговите термини Те значат друго. Вкрая на „Анатомия на критиката" - книгата, която ще бъде пред мет на тази работа - Фрай приложил речник. Той говори за отклонение от позна тото, иначе е безсмислен.

По общо мнение Възраждането е период на решителни изменения в културата. Известни разногласия има около „ускореността“ на процесите, още по-сериозни са различията при определянето на резултатите и особено на механизмите на промените. Различни мнения съществуват и за националната специфика на процесите, които се извършват за кратки срокове и без ясно очертани етапи, при широко общуване с чуждата култура. Ако се привлекат и преводите, поне при белетристиката достигането до резултатите — изграждане на жанрова система от нов тип, близка до по-нови универсални модели, сюжетни схеми, идеи и пр. — в някаква степен е оптимален за наблюдаване процес, едновременно обозрим и диференциран. По-бързо и не така отчетливо протичат сходните процеси при поезията и драмата. Достатъчно сложен е въпросът кога и дали въобще се получава пълно покритие между „универсалната“ за епохата жанрова система и българското ѝ съответствие; съмнително е дали това става в рамките на XIX в. От друга страна, погледнато по-общо, от културологичен аспект едва ли една нация в ново време се нуждае от собствени съответствия на всички жанрове — в някаква степен и преводи могат поне частично и временно да поемат функциите им. За Българското възраждане е характерно не само че преводите изпълняват подобна компенсаторна роля за определени жанрове, но и че те по-рано изграждат жанрова система от нов тип и в това отношение са може би най-важната лаборатория, в която се подготвя раждането на новото, поне що се отнася до белетристиката. Разбира се, преводите са само един от няколкото успоредни пътя, по които може да се достигне до новите явления. Изграждането на новата жанрова система не е свързано единствено с тях.