сказа

Проблемът за различните повествователни форми и техните структурни особености в пряка връзка с въпроса за авторовото присъствие, за ролята и функциите разказвача в художествената проза се поставя за пръв път в немското литературознание от началото на нашия век. На тази тема са посветени няколко изслед вания на немски учени, които разглеждат различните форми на водене на разказа тяхната роля в художествената организация на белетристичните творби. Тези трудове са добре познати на повечето от водещите по това време (1918-1923) руски литературоведи, за което свидетелствува както цитирането им, така и използува нето на отделни техни наблюдения и постановки (например в работи на Шкловски, Тинянов, Айхенбаум, Виноградов). И От друга страна, пак по същото време руските литературоведи посрещат с осо бен интерес и постановките на т. нар. „слухова филология" (die Ohrenphilologie), развити предимно в трудовете на Е. Сиверс и Ф. Саран. Идеите за изучаването на произносимото, звучащо поетическо слово активно и същевременно критико-поле мически се усвояват от руското литературознание главно чрез работите на Б. М. Ай- хенбаум, С. И. Бернщайн и Ю. Н. Тинянов. „Слуховата филология" обаче оказва силно влияние не само върху развитието на стихознанието. „У историците на ли тературата се породи потребност - пише В. Виноградов - да приложат слуховия анализ не само към стиха, в който моментът на „звученето" е ярък до очевидност..... но и в областта на 요 художествената проза. Проблематиката на споменатите по-горе работи, както и постановките на „слу ховата филология" играят ролята на първоначален импулс, който насочва изсле дователските интереси на част от руските литературоведи към един особен и дъл боко самобитен начин на повествуване - останал изцяло извън вниманието на за падноевропейската литературна наука - сказовия тип повествование. В неговата специфичност проблемът за сказа се поставя за първи път в съветското литературо знание от края на 10-те и началото на 20-те години на нашия век. Тогава започва да се изгражда и неговата теория.

В кн. 8 от 1987 г. на сп. „Литературна мисъл" бе поместена статията на Запрян Козлуджов „Проблемът за сказа в съветското литературознание от 20-те години", изградена почти изцяло върху книгата на Е. Г. Мушченко, Б. П. Скобелев и Л. Е. Кройчик „Поэтика сказа", в отделни откъси с буквално текстуално заимствуване. Безспорно посочената книга, издание на Воронежкия университет от 1978 година, има свой принос за уточняване теорията на сказа. Замислена като „опит да обобщи резултатите от изследванията, да изведе закономерностите в еволюцията на сказа, да определи типологическите основи на неговата поетика“, тя конкретизира и доизяснява характерологичните белези на сказовата повествователна форма, набелязани от Б. Айхенбаум, В. Виноградов и М. Бахтин. Отчетливо са разграничени сказът и фолклорната стилизация, сказът и персонифицираното повествование. Показва се подробно как сказовата повествователна форма се осъществява в творчеството на редица художници. Наред с това въпросната книга представя както моменти от историята на теорията на сказа, така и самата теория на сказа от разглеждания период твърде непълно неточно. Това налага да се върнем още веднъж към проблема за сказа в съветското литературознание от 20-те години. Както отбелязват авторите на книгата „Поэтика сказа", Б. Айхенбаум пръв прави опит да осмисли теоретически сказовата повествователна форма. (Нека засега не разискваме въпроса, дали това става под влияние на немското и френското литературознание, или го обуславя литературната практика на предреволюционните години в Русия.) През 1918 година излиза неговата статия „Илюзията на сказа“, в която уче ният изследва един от най-съществените признаци на този тип повествование - насочеността към устната реч. Приел идеята на т. нар. слухова филология, че всяка художествена реч трябва да се разглежда като звучаща реч, Б. Айхенбаум стига до своето определение на сказа: „Под сказ аз разбирам такава форма на повествователна проза, която в своята лексика, синтаксис и подбор на интонациите разкрива насочване към 3. устната реч на разказвача "; сказът е повествователна форма, която „се строи по законите на устната реч, съхранавяйки нейния глас и интонация". С това приносът на Б. Айхенбаум според авторите на книгата „Поэтика сказа" се изчерпва.