Славчо

Лесно е да се анализира като проблематика, лексика, мелодика, поезията на Красински от стихосбирките „Вистрел" до „Зелени облаци“, но чисто формалното разглеждане на тая поезия с нищо няма да уясни случая Славчо Кра сински" в нашата най-нова литературна история. В известен смисъл общественият факт на неговия живот е по-драматичен от литературната му съдба, която не е от най-лошите. Може да леем сълзи за славея, но по ни е болно за проиграните граждански възможности на неговата поезия. Много поети от неговото поколение са тромави в сравнение с неговия плавен, мелодичен, песенен стих. Към него музата на поезията е била прекалено щедра. При него без усилия се лее златото на поезията, то позлатява всичко: спомени и поля. Но тая способност за лесно писане на стихове крие в себе си и застрашителен елемент. Тя говори, че той невинаги е склонен към психологическо и творческо вглъбяване, че при него има повече настроение, лиричен де тайл, емоционална атмосфера, отколкото проблематика, философия, подтекст. Чувството му е лирично, метафорите му са ярки. Но невинаги при него темите му са драматично изживяни. Оттук се получава еднообразие, липсва богатство на тоналността и на духа. Всичко, което е преживял, е минало в песен, а не в някакъв нравствен катарзис, мистерия на душата. Колкото и да е субективен като лирично устройство, той не е осъзнал достатъчно себе си, повече е склонен към външни рефлекси, движи се там, където го отвяват животът и страстите му. Проявил е слабо познание на века си. В известен смисъл неговият талант е епидермален, не се докосва до глъбините на душата. Той еповече човек на страстите, отколкото на разума, на поривите и импулсите. При него невинаги има остро чувство за добро и зло. Красински едва ли някога ще осмисли края и началото на пътя си. Неговата трагична съдба на поет е свързана с трагичната съдба на България през 20-те години. Когато надникнеш в неговата биография, ти се иска да извикаш: Колко е тъжна наша България! Колко тая са тъжни нейните поети! Когато в поезията ни се появят равни, акуратни таланти, иска ми се да се появи поет като Сергей Есенин. Един рус своенравник, който ходи с везана риза, да развежда крави в ресторантите, в пиянски изстъпления да замерва с ботушите си „босоногата статуя" - Айседора Дънкан, а тя му отговаря: „Серьожа, аз те обичам. Поезията, като затънее от римувани глупости и баналности, има нужда от поети, които с юмрук да ударят по масите, да разхвърлят чашите, да разместят чувствата, да съчетаят „религията с хулиганството".

Истината за закономерностите за духовния живот на една нация се постига не само с дъл бокото познаване на литературните произве дения в дадена епоха, не и като се изследва само творчеството (художествено и научно) на личности, оформили талвега на литератур ния процес. Безспорно това представлява яд рото на истината, защото се обобщават върхо вите постижения на националния дух. Но не пълна би била панорамата на нашия литерату рен процес, ако в него не се включат и име ната - творци на литературнокритическото слово от миналото, които са имали по-скромен принос в цялостния културен живот на своето време. В този смисъл книгата на Славчо Ива нов запълва една празнина в българската литературна наука. Същевременно тя е при нос в системното интерпретиране на литературнокритическото ни наследство, съвременен прочит на това наследство. Патосът на цялата книга говори недвусмислено: възкръсването на миналото не есамоцел, а необходим етап към задълбоченото интерпретиране на съвре менни литературоведски проблеми. Не може да съществува солидна литературна критика в нашата съвременност. без да се познава критиката на миналото (превърнала се за нас с най-добрите си образци в литературна исто рия). Сл. Иванов съзнателно включва лите ратурнокритическото дело на Ст. Минчев, Й. Маринополски, А. Гечев, Стр. Кринчев, Д. Кьорчев. В. Пундев в по-широк национален контекст. Динамичните възможности на подо бен подход позволяват едновременния анализсинтез на два варианта от системи: пространст вени (историко-културни) и временни (осъ ществени в определена историческа епоха) - оттук и синхронного и диахронното им интерпретиране.

Slavcho Krasinski is one of the gifted Bulgarian lyrical poets between the two world wars. When he was 21 (1929) he published his first book of poetry entitled Gunshot and attracted the critics' attention. The poet's real character is revealed by his two subsequent books - Spring Guest (1932) and Green Clouds (1938). From 1930 he actively contributed verses to the renowned Zlatorog magazine (edited by Vladimir Vasilev). His work paradoxically combines the characteristics of symbolism (the critics see N. Liliev's influence here) and imaginism, which penetrated into in Bulgaria under the influence of the Russian poet Sergey Esenin. These are the two poetics which create an intertextual web of links for Slavcho Krasinski's lyrical poetry.

The paper offers an attempt to analyze the meaning of the notion 'anti-totalitarian literature' per se and in its Bulgarian context. This is a complex phenomenon embracing several different trends, different types of writing, different political affiliations and aesthetic views. Also, there were writers that are still difficult to classify in the main types of 'anti-totalitarian literature': political emigrants, dissidents, communists that opposed the status quo, etc. One such author was Asen Christoforov (1910-1970). A graduate of London University, a young Bulgarian professor of economics in the first post-war years, he was dismissed from the University of Sofia, later accused of being a British spy and sent to the concentration camp in Belene. Christoforov lived a lonely life for many years near the village of Govedartsi, at the foot of Rila mountain. Nevertheless, in the late 1950s and later Chistoforov published several books. Almost all of them described the mountain and its inhabitants and especially the people of Govedartci. The paper traces the author's percecution for political reasons discretely mentioned in his work, claiming that their literary merits are greater than their 'anti-totalitarian' criticism.