следосвобожденските

„Публиката е оня слой от обществото, който представлява средното интелектуално развитие на своето време. Най-главни свойства на публиката са консерватизмът и неподвижността. Тя е враг на всичко ново, на всяка инициатива. Тя дълго противодейства на новите течения в изкуствата и литературата, но признае ли ги един ден, твърдо и дълго ги крепи, както и предишните.“ Горните редове сигурно ще събудят много възражения, най-малкото защото подобен категоричен тон в обобщенията изглежда неприемлив спрямо такава подвижна и неясна категория като „публика“. Спряхме се на тези мисли на Ив. Ст. Андрейчин — една безспорно колоритна фигура в литературния ни живот от началото на века — не от желание да зададем някаква теоретична рамка на наблюденията и изводите, които ще направим. По-важно е да отбележим, че в приведения пасаж е намерила императивен израз една критическа позиция, синтезирала трайни, разпространени литературно-критически представи. Превръщането на проблема за литературната публика в значима литературоведска категория е свързано с разработването на комуникативната проблематика, с изследване динамиката на литературния процес на различни равнища на обращение на литературния текст. Рецептивните възможности на една или друга конкретна социокултурна среда задават не само параметрите на литературната комуникация, отговарящи на потребностите, ценностите и практиката на една социална прослойка или обособена читателска публика, но и жанровите стандарти, комуникативните техники, динамиката на стиловите образувания на всички равнища на художествената култура. Затова и изследователският интерес към проблема за литературната публика в един исторически отрязък не може да бъде маргинален, допълнителен спрямо традиционната представа за литературно-историческо изследване, а специфична оптика върху характерни факти, явления и процеси.