Случаят

Емили Дикинсън е от мъчните фигури в световната поезия. Нещо в нея се съпротивлява срещу стереотипите на литературните оценки повече, отколкото при други автори. Почти всички нейни критици си служат с думите „тайна", „гатанка", самата тя също ги употребява: През гатанката накрая мъдростта търси път... Първото впечатление от стиховете й, дори когато ни грабват, е несигурност, съзнанието е очаровано, но и разтревожено, то не може да ги отнесе към познати образци. Изживяване ли са те или своеобразни афоризми? Символи или усещания? Дидактика, която не е дидактика? Несръчност или трик? Или всичко това е така размесено, че не можеш да му хванеш краищата?

През пролетта на 1893 г. дванадесетгодишното момче от с. Черна, Тулчанско, Панаит Костеску отива при учителя си и изисква да му се издаде свидетелство за завършено начално образование на името Панайот Станчев. Това е бъдещият Румънски поет Панаит Черна, взел за псевдоним името на родното си село едва когато му обръщат внимание, че не било удобно да печата стихове с фамилното си име, което той запазва при всички други случаи. Защо е държал на това име и защо е избрал този псевдоним, можем да разберем от кратките бележки за бурния живот на бъща му и за духа на родното му село. Син на шумненеца Станчо Димитров Кандиларя, роден през 1853 г., Па найот Станчев -баща, завършва класното училище в родния си град, където пре подавали Добри Войников и Илия Блъсков. През 1871 г. той е писар на новоучре дената българска община в гр. Чернавода. С какво се е занимавал в този град, не се знае. Може би е бил библиотекар на новоучреденото читалище. През 1872 г. е и настоятел на сп. „Слава", а през 1873 е член на ръководството на общината в гр. Чернавода. През 1874-1876 г. е черковен певец в гр. Хаджиоглу-Пазарзжик (Толбухин). Според спомени на стари добришки (толбухински) граждани бил тръгнал с поп Харитон за Мусина и взел участие в боевете в Дряновския манастир, откъдето по чудо се бил спасил. Обаче в никакъв списък на дряновските четници го няма. Имал е все пак някаква връзка с въстанието през 1876 г., понеже бил аре стуван в гр. Мачин и пуснат под застъпничеството на свои съграждани. Тогава се заселва в съседното с. Черна, където бива условен учител и черковен певец. Това добруджанско крайдунавско село започва новия си живот от началото на ХІХ в. под влиянието на последователните вълни от български преселения. Има свое, българско училище, отначало килийно, а от 1832 г. взаимоучително. През 1861-1862 г. там е учител революционерът-книжовник Ив. Кършовски. Оттогава черненци празнуват деня на Кирил и Методий, та даже са преименува ли на тяхно име черквата си. Празникът на славянската писменост там е станал празник и на всички околни села. Черненци са ревностни читатели на български възрожденски книги, вестници и списания, биват спомоществователи и дарители на повече от 100 бройки от десетина възрожденски книги, пък и на списания. В четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа, както и в опълченските дружини е имало много черненци.

I discuss here Shklovsky's theory of estrangement formulated in a number of texts written before the October Revolution of 1917. The concept of estrangement can only be grasped if the early Shklovsky is placed in his proper context, that of World War I; we need to begin to see him as an author shaped by the War and participating in the larger constellation of brilliant European essayists who responded to this momentous event. To this end, the article draws parallels between his writings and those of Ernst Juünger and Georg Simmel. More importantly, it uncovers the conservative aspects of Shklovsky's theory of estrangement and analyses his contradictory attitude to democracy and modernisation. The final section traces the fortunes of Shklovsky's concept of estrangement at the hands of its most significant critics, Brecht and Marcuse.

The normal criteria for an author to be included in a national literary canon are that s/he should belong to the nation to which the canon is related, that s/he must write in the nation's (standard) language, and that her/his work is of reasonable size and aesthetic value. A criterion of secondary importance, valid in societies marked by nationalism, may also contribute to an author's canonization: the "national" character of her/his work in the sense that it deals with national themes, displays the national identity, or attests to the author's devotion to the national cause - a devotion preferably supported by her/his real-life heroism or martyrdom. Parlichev's canonization has proven to be problematic in all respects. To which nation did he actually belong? In his youth he had no well-defined sense of national identity and probably considered himself a "Greek" in the sense of being an Orthodox Christian. As an adult he explicitly identified himself with the Greek and later with the Bulgarian nation. In the later decades of his life, he seemed to have been inclined to adhere to some form of vague Ohrid or Macedonian particularism, though apparently continuing to perceive himself as a Bulgarian. Given this evolution, it is understandable that Parlichev's national identity grew into a sensitive issue in the framework of discussions about the existence of a Macedonian nation between Bulgarian and Macedonian (literary) historians. Much has been done by Bulgarian and Macedonian post-war scholars to promote Parlichev as one of the pivotal figures in their respective 19thcentury histories. This article explores some of the strategies applied by Bulgarian and Macedonian literary historians in order to include Parlichev in their respective national canons and to give him a more prominent place on the ranking list of national writers. The motivation for canonizing Parlichev proves to have always been political. He served Greek national ambitions when he was given the first prize at the Athenian Poetry Contest in 1860; he served Bulgarian national ambitions, especially after World War II when Bulgarian scholars promoted him as a top class Bulgarian author from Ohrid; and in post-war Yugoslav Macedonia he was out of the blue and unreservedly proclaimed the most important 19thcentury Macedonian author, as if his Macedonian national identity was unequivocal.