Случаят

Емили Дикинсън е от мъчните фигури в световната поезия. Нещо в нея се съпротивлява срещу стереотипите на литературните оценки повече, отколкото при други автори. Почти всички нейни критици си служат с думите „тайна", „гатанка", самата тя също ги употребява: През гатанката накрая мъдростта търси път... Първото впечатление от стиховете й, дори когато ни грабват, е несигурност, съзнанието е очаровано, но и разтревожено, то не може да ги отнесе към познати образци. Изживяване ли са те или своеобразни афоризми? Символи или усещания? Дидактика, която не е дидактика? Несръчност или трик? Или всичко това е така размесено, че не можеш да му хванеш краищата?

През пролетта на 1893 г. дванадесетгодишното момче от с. Черна, Тулчанско, Панаит Костеску отива при учителя си и изисква да му се издаде свидетелство за завършено начално образование на името Панайот Станчев. Това е бъдещият Румънски поет Панаит Черна, взел за псевдоним името на родното си село едва когато му обръщат внимание, че не било удобно да печата стихове с фамилното си име, което той запазва при всички други случаи. Защо е държал на това име и защо е избрал този псевдоним, можем да разберем от кратките бележки за бурния живот на бъща му и за духа на родното му село. Син на шумненеца Станчо Димитров Кандиларя, роден през 1853 г., Па найот Станчев -баща, завършва класното училище в родния си град, където пре подавали Добри Войников и Илия Блъсков. През 1871 г. той е писар на новоучре дената българска община в гр. Чернавода. С какво се е занимавал в този град, не се знае. Може би е бил библиотекар на новоучреденото читалище. През 1872 г. е и настоятел на сп. „Слава", а през 1873 е член на ръководството на общината в гр. Чернавода. През 1874-1876 г. е черковен певец в гр. Хаджиоглу-Пазарзжик (Толбухин). Според спомени на стари добришки (толбухински) граждани бил тръгнал с поп Харитон за Мусина и взел участие в боевете в Дряновския манастир, откъдето по чудо се бил спасил. Обаче в никакъв списък на дряновските четници го няма. Имал е все пак някаква връзка с въстанието през 1876 г., понеже бил аре стуван в гр. Мачин и пуснат под застъпничеството на свои съграждани. Тогава се заселва в съседното с. Черна, където бива условен учител и черковен певец. Това добруджанско крайдунавско село започва новия си живот от началото на ХІХ в. под влиянието на последователните вълни от български преселения. Има свое, българско училище, отначало килийно, а от 1832 г. взаимоучително. През 1861-1862 г. там е учител революционерът-книжовник Ив. Кършовски. Оттогава черненци празнуват деня на Кирил и Методий, та даже са преименува ли на тяхно име черквата си. Празникът на славянската писменост там е станал празник и на всички околни села. Черненци са ревностни читатели на български възрожденски книги, вестници и списания, биват спомоществователи и дарители на повече от 100 бройки от десетина възрожденски книги, пък и на списания. В четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа, както и в опълченските дружини е имало много черненци.

Темата за ролята на гръцката книжнина като посредник между българската култура и Европа присъствува оше в първите изследвания на българските учени след Освобождението. В усилията си да проучат явленията в културния и идейно-политическия живот на българското обшество през XVIII и XIX в. изследователите се изправят пред задачата да дадат оценка за ролята на гръцката култура и българо-гръцките културни взаимоотношения през тази решаваша за българите епоха. Иван Шишманов прави първите стъпки за преодоляване на наследените от романтичната историография митове, един от които е мнението, че Цариградската патриаршия провежда отколешна системна политика за елинизиране на българите и че гръцките училиша и книжнина играят изцяло отрицателна роля в духовния живот на българите. В студиите си, посветени на К. Фотинов, И. Добровски, Н. Бозвели и Н. Рилски, Ив. Шишманов разкри множество страни от положителната роля на гръцката книжнина за българите като посредник между тях и Европа 1• За обогатяването на представите ни за ролята на "гръцкия канал" допринесоха много изследванията наЙ. Иванов , Б. Пенев , М. Арнаудов , В. Пундев5 и в по-ново време М. Стоянов , А. Алексиева , Н. Аретов

Първоначалният замисъл на тази работа предвиждаше да се изследват статиите на проф. Пьотър Михайлович Бицили върху творчеството на А. С. Пушкин с оглед на един новооткрит ръкопис на професора за характера на Пушкиновия роман. Заниманията с атрибуцията на ръкописа постепенно изместваха акцента от частичното към едни по-мащабни литературно-исторически и компаративистични контексти, в които този нов текст провокативно се вписваше, подсказваше преоценки на утвърдени становища, предлагаше възможности за неочаквано обединяване на противоположни и противоборстващи интерпретативни подходи. Казано по друг начин- частното изведнъж съвмести привидно нееднозначните импулси на изследователските интереси: проучванията върху съдбата на руската литературна емиграция в България чрез творчеството на един от най-значимите И представители се съчетаха с компаративистичните изследвания върху историята на българо-руските литературни връзки в литературно-исторически и теоретичен план. И още нещо. Проучванията върху историята на руската емиграция в България - представители, творчество, институции, общуване и пр. - са още в начален стадий. Липсващата възможност за позоваване на иследователска традиция неизбежно наложи информационно да се разширява текстът, което обуславя и фрагментарността на изложението.

Лубомир Долежел завърiiiВа Карловия университет. Ср4~д първите му работи правИ впечатление книгата "Прочит на поезия" ("Jak cist poezii", 1963 г. - издадена в съавторство с Мирослав Червенка). В края на петдесетте години завърiiiВа сериозното си изследване "За стила на модерната чешка проза" ("0 stylu moderru ceske prozy, 1958"). Освен анализираните в него текстове, вече като емигрант в Канада, Долежел разширява полето на изследване в "Наративни похвати в чешката литература" ("Narativne modes in Czech literary", 1972). Като литературен теоретик в последните две десетилетия се занимава с r~облемите на общата наративна теория- гледната точка (point-of-view) и семантиката на възможните светове. СТРУКТУРАЛНАТА ТЕМАТОЛОГИЯ И СЕМАНТИКАГАНА ВЪЗМОЖНИТЕ СВЕТОВЕ. СЛУЧАЯТ С ДВОЙНИКА 1 ПУБОМИР ДОЛЕЖЕЛ Цялата езикова дейност през тоталитарния режим е контролирана от основополагащ текст; цитиранията на този текст разрешават всеки проблем, решават всяка дискусия. Строгостта на това прагматична ограничение се състои в това, че основополагащият текст. се присвоява от привилегирована група самозвани тълкуватели, чийто авторитет не се определя от професионалната квалификация, а произтича от политическата власт. Двустепенният механизъм на тоталитарния контрол върху езиковата комуникация - безгрешният основополагащ текст и наложената насила от властта интерпретация, са в пряко противоречие с условията, в които се формира и развива научната теория. Затова с право констатираме, че в тоталитарната система научната теория не е изкривена или потисната, а съществуването И е направо невъзможно. Вероятно никоя друга област от чешката наука не илюстрира така ясно тази констатация, както това прави литературознанието.

I discuss here Shklovsky's theory of estrangement formulated in a number of texts written before the October Revolution of 1917. The concept of estrangement can only be grasped if the early Shklovsky is placed in his proper context, that of World War I; we need to begin to see him as an author shaped by the War and participating in the larger constellation of brilliant European essayists who responded to this momentous event. To this end, the article draws parallels between his writings and those of Ernst Juünger and Georg Simmel. More importantly, it uncovers the conservative aspects of Shklovsky's theory of estrangement and analyses his contradictory attitude to democracy and modernisation. The final section traces the fortunes of Shklovsky's concept of estrangement at the hands of its most significant critics, Brecht and Marcuse.

The normal criteria for an author to be included in a national literary canon are that s/he should belong to the nation to which the canon is related, that s/he must write in the nation's (standard) language, and that her/his work is of reasonable size and aesthetic value. A criterion of secondary importance, valid in societies marked by nationalism, may also contribute to an author's canonization: the "national" character of her/his work in the sense that it deals with national themes, displays the national identity, or attests to the author's devotion to the national cause - a devotion preferably supported by her/his real-life heroism or martyrdom. Parlichev's canonization has proven to be problematic in all respects. To which nation did he actually belong? In his youth he had no well-defined sense of national identity and probably considered himself a "Greek" in the sense of being an Orthodox Christian. As an adult he explicitly identified himself with the Greek and later with the Bulgarian nation. In the later decades of his life, he seemed to have been inclined to adhere to some form of vague Ohrid or Macedonian particularism, though apparently continuing to perceive himself as a Bulgarian. Given this evolution, it is understandable that Parlichev's national identity grew into a sensitive issue in the framework of discussions about the existence of a Macedonian nation between Bulgarian and Macedonian (literary) historians. Much has been done by Bulgarian and Macedonian post-war scholars to promote Parlichev as one of the pivotal figures in their respective 19thcentury histories. This article explores some of the strategies applied by Bulgarian and Macedonian literary historians in order to include Parlichev in their respective national canons and to give him a more prominent place on the ranking list of national writers. The motivation for canonizing Parlichev proves to have always been political. He served Greek national ambitions when he was given the first prize at the Athenian Poetry Contest in 1860; he served Bulgarian national ambitions, especially after World War II when Bulgarian scholars promoted him as a top class Bulgarian author from Ohrid; and in post-war Yugoslav Macedonia he was out of the blue and unreservedly proclaimed the most important 19thcentury Macedonian author, as if his Macedonian national identity was unequivocal.