социалистическата

През 90-те години на миналия век, още в зората на работническите борби у нас се появяват две от първите социалистически списания: „Ден" (1891-1896, редактор Я. Сакъзов) и „Дело“ (1894-1896, редактор В. Благоева). Служейки на главната задача на движението тогава - разпространяването на социалистическите идеи сред народа, списанията поместват преводни и наши материали по икономически, обще ствено-политически и културни въпроси, като водят полемика с буржоазната идеология и народничеството. В „Ден“ и „Дело" се отделя значително място и на литературата. Особено ценни са статиите и бележките на Д. Благоев в рубриките „Обществена хроника“ и „Лите ратурни бележки". Художствените произведения са в по-голямата си част преводни. С малки изключения те са подчинени на политическата и литературна линия на спи санията. Освен откъси от гръцката класика тук читателят е могъл да се запознае с поемата на Байрон „Манфред“, с пиесата „Един народен враг" от Ибсен, с отделни произведения на Лермонтов, Шилер, Мопасан и др. В духа на заострено критическо отношение към буржоазното общество са преведените разкази от Н. Шчедрин, В. Г. Короленко, Пол Ези, Г. Мачтет, Ото Жана Сиго, Елиза ожешко, В. Гаршин и др. Твърде широко епредставена поезията на С. Я. Надсон.

Идеите на социализма намериха отражение в литературата дълго преди Великата октомврийска революция. Техният общ характер, социалните източници, както и формите на въздействие върху художественото творчество бяха не само разнообразни, но често и разнородни. Ако говорим за литерату рата на XIX век, социалистическите идеи получиха един или друг израз в произведения на Хайне и Г. Веерт, на Юго и Потие, Херцен и Чернишевски, Шчедрин и Л. Толстой. Малко по-късно тези идеи привлякоха дълбокото внимание на Р. Ролан, А. Франс, У. Морис, Б. Шоу и много други писатели. В края на века, в началото на своята творческа дейност (1895 г.), Ромен Ролан убедено изказа мисълта за историческото предназначение на социа лизма. „Ако все още има - пише той в дневника си - надежда да се избегне гибелта, която заплашва сегашна Европа, нейното общество и нейното изку ство, то тая надежда е в социализма." Убедеността на Ролан не беше изолирано явление - подобни мисли са изказвали и други художници на словото.

България е една от малкото страни в света, където още в края на ХІХ в. марксизмът пусна корени не само като социално-икономическо учение, но и като теория за обяснение и оценка на явленията в областта на литературата иестетиката, в духовно-интелектуалната дейност изобщо. Наистина не може да не буди много и много въпроси обстоятелството, че в една малка страна, където работническата класа и социалистическото движение едва се зараждат, където буржоазно-капиталистическите обще ствени отношения не бяха се изявили още в класическата си форма, се появява не само пролетарско-революционна литература, но и марксическа литературна теория и критика. Къде следва да търсим обяснение на факта, че още пионерът на социа листическото движение, основателят на партията на българския пролетариат Димитър Благоев се изявява и като школуван, проникновен литературовед- марксист? И благодарение на дейността му, намерила скоро всеотдайни последователи, България ще излезе на най-предните линии на марксисткоЛенинската литературоведческа мисъл. Очевидно причините могат да бъдат търсени в много и различни посоки - и в здравите национални демократически теоретико-критически традиции, и в своеобразното развитие на българския обществен и духовен живот, както и в исторически обусловеното общуване със завоюваното от руската реали стическа литература и материалистическа естетика. Разбира се, съвсем не на последно място - и в обществено-идейната формация, в личните качества на онези големи дарования на народа ни, които бяха призвани да трасират нови пътища на социално-политическото ни развитие, на националната ни култура. Както е известно, една от характерните черти на новата българска литература, започнала да се формира от втората половина на XVIII столетие, е,че още с появата на първите по-значителни произведения се откроява и стремеж да бъдат те оценявани и направлявани с оглед на потребностите на ускорените ренесансово-просвещенски процеси, характеризиращи тогава живота на българската народност. Успоредно с растящото съзнание относно задачите и значението на книжовната дейност в различните и жанрове за 22 всестранния национален подем се формират и утвърждават все по-опреде лени възгледи, принципи и критерии относно своеобразния характер на литературата като мощно оръжие за народностно самопознание и всестранно възраждане. И вече през 60-те и 70-те години българската теоретико-критическа мисъл се домогва до безспорни завоевания, застава на революционнодемократически, материалистически позиции. Макар и в своеобразна, найчесто критико-публицистична форма, тя подхваща почти всички основни въпроси, свързани с разцвета на литературата, на културата изобщо, в найтясно единение с потребностите на разгарящата се националноосвободителна борба и извоюване на политическа и духовна независимост.

Към края на 20-те и началото на 30-те години при едно временно отслабване на буржоазно-фашистката диктатура настъпва нов подем на фронта на пролетарската литература. Умножава се броят на онези, които върху основата на социалистическата, на комунистическата идеология ще искат да решават художествените и теоретико-критическите проблеми на литературата. Сега се изявяват и мнозина млади дарования, които се включват активно в литературния и политическия живот, с различни средства ще се стремят да съдействуват за революционизиране на народните маси, на интелигенцията ни. С идейното им укрепване расте и интересът към съветския литературен живот. Те жадно следят и разискват онова, което се извършва в съветската държава, особено в областта на културата, на общоидеологическия фронт. А точно това са годините, когато процесът за преодоляване на вулгарносоциологическите, раповски и пролеткултовски теории става особено интензивен в първата социалистическа държава. Започват остри дискусии за превъзмогване на опростенческите постановки на Богданов, Переверзев и на техните последователи. Все по-настойчиви стават и гласовете за ревизия на Плехановата „ортодоксия" по въпросите на литературата. Съзнанието за идейно-естетическо и методологическо преустройство завладява все по-широки кръгове. Тези обновителни процеси намират дълбоко отражение и в България. Толкова повече, че тук и атмосферата е била по-благоприятна за едно подобно теоретико-методологическо превъоръжаване. Както е известно, у нас пролеткултът не бе успял да пусне по-дълбоки корени. Неколцината негови апологети своевременно срещнаха отпор у писатели и литературни дейци. Опирайки се на здравите национални материалистически традиции, на собствени прозрения или на чужд опит, те все поясно разбират, че с дотогавашните опростителски постановки, трактовки и схеми трудно могат да бъдат обяснени многообразните явления в литературата, да се създаде нова пълноценна революционно-пролетарска класика, да се използува наследството от миналото за целите на социалистическото движение, на назряващата социалистическа революция.

Новият двутомен труд на проф. Желю Авджиев „Литература, класа, народ" с подзаглавие,,Социалистическата литература 1928- 1944" е естествено допълнение към издадените вече от него монографични изследвания „Влиянието на социалистическите идеи върху българската литература до края на Първата световна война" (1968), Естестическо тър жество на социалистическата литература 1919-1923" (1975), „Септемврийска литература 1923-1927" (1973). Става дума за постепенно реализиране на една задача, която Авджиев си беше поставил преди повече от десет години - да проследи историческия път в развитието на социалистическата ни литература от 90-те години на миналия век до Девети септември, т. е. десетилетната „борба за нов свят и нова литература". Задачата си Авджиев уточнява така: „За този изключително важен, сложен и твърде показателен период наблюденията са съсредоточени и изводите са направени само върху пролетарските и изобщо прогресивните автори и творби, само върху най-значителните партийни и антифашистки трибуни на революционната мисъл и социалистическата литература. Официалната литература и нереволюционният литературен лагер се споме нават дотолкова, доколкото е необходимо; когато се говори за борбата на революционните писатели и критици с представителите на тази литература..." (т. I, с. 6-7). Както се вижда, авторът достатъчно ясно очертава целите и обхвата на изследването си. При това той има съзнанието, че при такъв подход се получава стеснен поглед върху литературното развитие или по-точно - 144 творци от общонационалния литературен процес" (с. 7). И все пак Авджиев се ерешил на това съзнателно ограничаване предмета на своето изследване съгласно с предварително формулираната от него задача: .....да проследява онази насока в литературното развитие, която вече е станала и през този период продължава да бъде най-яркият но сител на новото и прогресивното, на жиз неното и перспективното в цялата ни национална литература". Че авторът държи на това, се вижда и от заключителните редове към т. ІІ: „При проследяване пътя на социалистическата литература се засягаха и редица страни на общия национален литературен процес. Особено след Първата световна война, ко гато преломните моменти в развитието на социалистическата литература съвпадат с най-важните етапи в пътя на националната литература. Дори нещо повече - като централно, челно ядро в общия литературен процес социалистическата литература в найголяма степен вече определя, чертае тези етапи. Характеристиката им обаче е непълна и огра ничена, тъй като предварително поставената исъзнателно ограничена задача насочваше усилията към творчеството на социалистичес ките творци, към проблемите само на социалистическата литература" (с. 327). Това решение е колкото мащабно, тол кова и рисковано. Явно намерението литературата между двете световни войни да се представи под такъв именно ъгъл е било продиктувано и от съзнанието, че се избира една сравнително добре проучена област, която в лицето на такива изтъкнати изследвачи като Г. Цанев, П. Зарев, Р. Ликова и др. вече има завоювани успехи. Двутомникът на Ж. Авджиев „Литература, класа, народ" прави впечатление преди вси чко с фактологичната си наситеност. Завоювал своя територия" в съвременното ни литературознание, той детайлно изследва главните етапи, през които протича борбата за все по-пълно утвърждаване на социали стическата ни литература, не си затваря очите пред увлеченията и грешките на марксическата критика през разглеждания период, подробно характеризира политическата и литературно-естетическа линия на по-значителните революционни и общодемократични списания и вестници. За поезията Авджиев има съзнанието, че тя задължително се нуждае от изследване на социалните и корени.

От първите стихотворения за деца, създадени през Възраждането, до днес са изминали повече от 130 години (началото на българската детска поезия е положено с творбите, писани от П. Р. Славейков в средата на миналия век). Традициите на детската литература имат още по-дълбоки, многовековни нови, като се вземе предвид и детският фолклор. Несъмнено литературата за деца винаги е била естествена, органична част от националния литературен процес, като е формирала, запазвала и развивала своите осо бености и специфика. Тя е особена, неделима част от нашата обща художествена литература. По силата на това разбиране, утвърдено от нашата критика, отношенията между националната и детската литература се разглеждат като взаимодействие между общото и особеното, като процес на взаимно проникване, влияние и развитие. Като приемаме детската литература (в частност поезията) за диалектично единство на националнолитературни и специфично развиващи се в самата нея традиции и новаторство, трябва да отбележим връз ката между първите творби за деца и фолклора, която има многоизмерими мирогледни, естетически и стилистични аспекти. В идейно-художествен план като най-обща особеност на тази връзка трябва да се посочи възприемането на националния възпитателен идеал, разбиран като съвкупност от нравствените стойности на един народ". За него Симеон Янев пише: „В основата на този идеал е трудът. Трудът, разбиран и като ученолюбие, и като физическа работа, това е коронованата тема във всичко, предназначено за деца, написано във времето на Възраждането. Трудът е главният нравствен критерий в традицията на детската литература, основа на хармонията между човека и света. Нравственият идеал не е статично, неизменяемо понятие, той е израз на духовното и социално развитие на един народ. През годините на Възраждането той се свързва с българското национално съзнание, през периода между Първата и Втората световна война се наблюдава процес на ярко социализиране, а след победата на социалистическата революция у нас националният идеал, отразен в детската литература, добива определено политически черти, политизира се В различните етапи на националния литературен процес по отношение на възпитателния идеал детската литература бележи сближаване, идентичност или раздалечаване от търсенията на литературата като цяло. И ако през Възраждането тези търсения са адекватни, в периода между двете световни войни, до като националната литература търси нови идеини ценности, детската остава при традиционните морални норми". Затова и героят в детската литература между двете войни е социално пасивен, като не приема идеалите на буржоазното общество и неговия морал, а се осланя на традиционния патриархален морал, запазен у народа. Нравственият девиз на героя тогава е: „Беден, но честен". Всъщност необходимостта от нов правствен идеал постепенно съзрява в периода между двете све товни войни. Това време се характеризира с два процеса: от една страна, идилична вярност към традиционния идеал в поезията на Асен разцветников, Дора Габе, Елисавета Багряна и др.; а от друга - разколебаване чрез иронията и пародията (в поезията на Елин Пелин) и установяване на нов, който все още не е осъществен в действителност, а е предмет на бъдещето и има силно романтичен характер (в творбите на Ваппаров, Радевски, Исаев, Босев).