социално

Тенденцията, за която ще стане подробно въпрос в тази студия, за сетен път показва удивителната способност на литературата да вгражда в относително самостойния си процес само онова, което е свързано и продиктувано от живота; показва, че литературоспособно е само онова, което животът е направил" художествено, преди то да стане литература. Не повтарям самоцелно тези познати мисли. Ще ги видим потвърдени след малко в един проблем, който има особен и интересен смисъл в нашата съвременна литература. Той е характерен за нейните нови търсения; някак странно се разкрива наглед като страничен, а по същина е свързан с основните насоки на литературата ни и дори представя някои от тях. Защото проблемът засяга съществуването на определени духовни начала в съзнанието на съвременника, отговорността на съвременника пред тях, способността или неспособността му да живее съобразно тях и, разбира се, целесъобразността им. Тези начала имат исторически или социални корени. Едни са свързани с комунистическия идеал, по-точно произтичат от него. Други отговарят на драматични истини за днешния човек, имат психологически или философски характер. Не на последно място - всички те са свързани с националната характерология и съдба, което в крайна сметка, пряко или не, е основание за всяко художествено творчество. Тези проблеми вълнуват цялата ни литература. Какъв е нашият аспект? Те ни интересуват във взаимовръзка с една композиционна форма, която ясно се откройва в днешната българска белетристика. Тази композиционна форма, която ще бъде обобщаващ знаменател на иначе разнородни писатели и книги, характеризира някои от модерните насоки на литературното и в частност епическото развитие. Имам пред вид движението към синтетично литературно изображение, към синтетични художествени форми. Ненужна и непосилна задача би било да анализираме този процес в цялост. Още повече, че той е неизследван от нашата литературна теория и всяко схващане се нуждае от солидна и обемна аргументация. За това тук ще набележим аксиоматично някои важни белези на това развитие, които се намират в пряка връзка с проблема за една жанровокомпозиционна тенденция днес. Синтетичната проза на двадесети век преобрази основно редица показатели на аналитичната проза. Преди всичко тя се отказва от подробната обстоятелственост и от хронологическата достоверност на сюжета. Сюжетът и фабулата встъп ват в нови взаимоотношения, дистанцията между тях е чувствителна. Сюжетът 77 като една по-сложна система от „вътрешни и външни жестове, от постъпки и психологически реакции днес е много по-богат и вътрешно динамичен от фабулата като „събитиен скелет" на произведението. Времето в синтетичната творба се сгъсти изключително много (много от модерните произведения дори представят само един ден или няколко часа от живота на героите). Художественото време чувствително се различава от достоверното време. Съвършено нови са функциите на повествователя. Според моето гледище от епическите художествени категории най-солидни преобразования претърпя повествователят. (Изглежда и за това днес с особена настойчивост се поставя въпросът за качествената разлика между автор и повествовател - един въпрос, който винаги е съществувал, но по-рядко в сравнение с други въпроси е бил анализиран от теорията.) Ако разрешим с необ ходимата научна аргументация проблема за повествователя, смятам, че най-плътно ще се доближим до новите закономерности и функции на композицията. Пред вид отказа от обстоятелственост и хронологическа достоверност повествователят в синтетичната проза играе минимална, да не кажа нищожна, функция. Неговите аналитични пространни намеси и обяснения, неговите „всевиждащи и всезнаещи очи, неговото господство над творбата остана в разрез с модерната композиция, с новите съотношения на отделните равнища на творбата. Функциите на повество вателя като организираща и особено оценяваща художествена категория се прехвърлят на други компоненти.

Периодът 1937-1940 г. еособено интензивен за Хаджийски. Той не само бързо усъвършенствува авторското си умение, техниката на боравенето със словото, но разгръща и жанровия си диапазон, стре мително се приближава до своята основна творба - Бит и душев ност на нашия народ". През 1937 г. във „Философски преглед се появяват три негови публикации и всяка от тях бележи отделна жанрова и стилистична ли ния. „Историческите корени на нашите демократически традицин" представлява своеобразна съвременна политическа проповед и може да се приеме за един вид продължение на публицистичната дейност от предишния период в развитието на автора. „Върху бита и психологията на нашето еснафство“ е пряк предшественик на голямата творба, първо навлизане в съкровената тема на Хаджийски, фраг мент, който след това ще се разгръща в многопластово произведение. През есента на същата 1937 г. е отпечатана третата рожба на тази плодоносна година: „Из философията на съвременния затвор". Авторът е поставил подзаглавие: „Наблюдения и размишления върху неговото възпитателно въздействие". В самия текст още в началото срещаме предупреждение и самоопределение: „В настоящата статия даден превес на живия непосредствен опит", а на последната страница се дава наново косвена самохарактеристика: „аз смятам, че из несените факти с достатъчна сила внушават убеждението..." Подобни обяснения показват, че авторът се замисля върху жанра на произве e дението и върху въздействието, че не е равнодушен към ефекта. Творбата е разделена на девет части. В сравнение с „Историчес ките корени" този текст не разчита на интонационно разнообразие, на акценти, а е построен в равна, неутрална, като че ли осведомя ваща интонация. Напълно отсъствуват въпросите, анафорите, а с това липсва и предпоставката за възходящи или низходящи градации. Ав И торът действително е заел позицията на наблюдател и тълкувател. Първата част още със самото си начало сочи конкретност - на помня скорошно събитие, очевидно коментирано доста оживено в обществото: помилванията по повод раждането на престолонаследника последвалото засилване на престъпната дейност. Всъщност функ цията на това напомняне е да замести въпроса: защо това е така? В края на тази встъпителна част се прибягва до рязък стилистичен преход.

The article provides a commentary on some key positions from the project of the literary movement LEF (the Left Front of Art) with main representatives Brik, Mayakovsky, Tretyakov, Chuzjak, etc. This group formed in the center of the dynamic processes and debates during the 1920s in Russia, developed after the social and political changes initiated in 1917, and is considered a proponent of an "avant-garde" literary project. Its views are concentrated on the idea of literature as a vehicle of social action, retaining and safeguarding the continuous becoming of the Revolution and the related idea of selfdecomposition of literature under the pressure of the processes in the social sphere. Central place within this framework occupies the concept of "literature of the fact", developed by Osip Brik. According to the members of LEF, the situation after the Revolution demands informativeness; a demand, which literature with its characteristic nature of deformation and displacement ("sdvig") of reality cannot satisfy. This provides for the specific genre transformations, described and argued for in the various theoretical and critical writings of LEF. In this respect the lyrical genre, the central sphere of their creative practice, is compelled to engage itself in performing practical, communicative functions - a view that underlies the concept of the "lyrical feuilleton", developed by the poet Nikolay Aseev.