сърце

Как написахте и как продължавате да пишете Вашето най-голямо произведение „Панорама на една епоха“ („Случки из живота на Минко Минин"), обхващащо цяла серия романи, началото на които е сложено преди близо четвърт век? - Панорама на една епоха" е творба, която пиша цял живот. Чрез „Иглата се счупи" (1940), „Нови хора" (1945), „Червена заря" (1952), „Към прелом" (1958) и чрез романа „Кипеж", върху който продължавам да работя, аз осмислям съдържанието на целия дух на нашата преломна епоха, осмислям съдбата на цялото мое поколение, а и смисъла на собствения си живот... Започнал съм своята „одисея" още от края на миналия век, а новия век започвам, когато съм бил над десетгодишен. Помня почти всички крупни събития, войните преживях, по фронтовете бях, а и като се завърнахме, вече активно участвувах и в борбите на народа за нов живот и нова литература. Всичко онова, което съм преживял, е в центъра на моите наблюдения, на моята чувстви телност и на моята съвест на писател-комунист, превърнало се в образен свят в моите романи, за които говорим. Всичко преживяно се включва в тях. Няма нито един епизод, за който разказвам в „Панорамата“, който да не съм го изстрадал по един или друг начин. Всичко е преживяно и изстрадано, без да се е превърнало в мемоари, нито в епизоди от исторически роман. Моите романи са за миналото, но не са исторически романи, защото миналото не е винаги история, а и историята не е само минало. Историята е и настояще. Има минали неща, които са много по-актуални от настоящето. Девети септември еминало, но не е история за мене, а мое настояще. То ще стане история, но е и настояще. По начало всеки ден става история, преминавайки през настоящето. Животът се живее само в настоящето, нито в миналото, нито в бъдещето. А всички дни, за които пиша, са били мое настояще, а не история. Те стават история за другите, които идват след нас... - На какво най-често се осланяте в работата си: на спомена или на документите? - И на едното, и на другото. Считам обаче, че не е важно в крайна сметка на какво ще се осланяш повече. По-важно е как материалите ще се смелят в творческата лаборатория, какъв облик ще получат и как ще се свържат с конкретните преживявания на отделната личност. С други думи, как събитието ще се носи като емоция, като мисъл от образ, който изграждаш. Дали читателят ще повярва на този твой герой или ще се подвоуми. Ако повярва - добре, но ако не повярва - загубен си като творец. Винаги съм възприемал като приятен комплимент въпросите, дали даден образ от моите романи няма за прототип това или онова лице. Питат ме конкретно не е ли този или не е ли онзи? И ако действително са открили прототи на - са щастливи. Но работата за писателя е много по-сложна: той обобщава и конкретизира едновременно; типизира и индивидуализира едновременно; създава образа на цялото общество и на отделния човек едновременно... Аз съзнателно подчертавам думата едновременно, защото конкретният образ трябва да носи и своята правда, и правдата на епохата, колкото и противоречива да е тя, а тъкмо това е най-мъчното в труда на писателя.

В бележките си „Бог и човек в поезията на Пенчо Славейков“ Мара Белчева пише: ...и ето образите на световните неволници: Шели, Ленау, Бетховен, Микел Анджело и техният предтеча Прометей: „Сърце на сърцата“, „Успокоенний", „Cis moll", „Микел Анджело“ и „Симфония на безнадеждността" - това са химни за човека - човека, утвърдил себе си чрез страдание и творчество, издигнал се с крилата на неволята над живота и смъртта, достигнал щастие, като се отрича от всяка мисъл за лично благо, обзет от една страст само - неутолима жажда за идеал.. Неговият поглед ослепява за всичко дребно, преходно и сеутно. "1 В приведе ния откъс ясно се открояват два момента: побеждаване на страданието от земната участ на човека чрез самото страдание и чрез творчество и, от друга страна, жаж дата за идеал, която пречиства човека от суетата на егоизма и така дарява щастието на всеобхватната любов. Стремежът към идеала, породен от любовта към човека, е основното в творчеството на Славейков. Не са малко противоречията, на които са се натъквали изследователите на поета при опита си да определят историколитературните характеристики на онова, което Славейков разбира под идеал. Дълга е поредицата имена на онези, които са писали за творчеството му: д-р Кръстев, Димо Кьорчев, Боян Пенев, Стефан Младенов, Спиридон Казанджиев; от съвременните изследователи на първо място би трябвало да се споменат Д. Ф. Марков, П. Зарев, Г. Цанев, Ганка Найденова, Ив. Сарандев, Ст. Каролев, И. Захариева, Хилде Фай, Нина Пантелее ва. „Везните" на критиката са се накланяли ту към песимизма, ту към оптимизма и жизнерадостта на Славейков, колебали са се между неговия „идеализъм“ и „романизъм" и неговия „реализъм", бил е определян и като добър, и като лош поет. Трудността да се определи светогледната основа на Славейковото творчество води до невъзможност за достатъчно ясно формулиране на оня синтезен критерий, който би обединил противоречивите съдържания, вложени от поета в понятието идеал в едно относително и подвижно единство. Това е причината, поради която т. нар. „философски поеми“ „Фрина“, „Cis moll", „Успокоенний“, „Сърце на сърцата",