средновековна

Новите поколения слависти и специалисти по сравнителни проучвания, които започват кариерата си в 80-те години на ХХ в., могат да се отдадат на изучаването на старата българска литература при много по-благоприятни условия от тези, предоставени на техните предшественици. Изследвания в областта на политическата, икономическата, социалната и религиозната история, различни видове литературен анализ, както и филологически и езикови проучвания създадоха през последните десетилетия необходимите предпоставки за нов историографски синтез, чиито очертания вече са доловими. В този доклад не претендирам да опиша предварително, по-право преждевременно окончателната схема на този синтез. Бих желал само да допринеса за установяването на някои общи принципи за изучаване на старата българска литературна традиция в рамките на средновековната европейска култура. Целта, която си поставям, макар и стеснена в тези граници, все още е твърде, а може би и прекалено амбициозна. Самият факт, че днес се чувствува необходимостта да превърнем нашите проучвания в част от едно тъй широко сравнително изследователско поле, е показателен. Нашата тенденция е красноречива: трябва да престанем да гледаме на старата българска литература като на явле ние с чисто местен характер, ограничен в рамките на славянския или славяно-византийския свят. Моите наблюдения се основават на убеждението, че раждането на една нова литературна цивилизация в България през ІХ-Х в. и нейното обновяване в периода от XIII—XIV в. до началото на Ренесанса са поставили основите на един нов, много важен период от историята на цялото средновековно християнство. В края на първото хилядолетие европейската християнска общ ност е била все още подвластна на латино-гръцкия дуализъм, наследен от класическата епоха. Разделението на две големи езиково-културни зони на влияние - гръцка и латинска - се е засилвало все повече. На Изток гръцкото християнство е налагало своята хегемония вследствие арабските нашествия, възхода на Константинопол и западането на Антиохия и Ерусалим. На Запад затвърдената компактност на латинското християнство благодарение на постепенното изчезване на арианството сред готи, вандали и вестготи и главно вследствие латинизирането на франките се увенчава със създаването на империята на Карл Велики. Двойственото разделение на християнската общност на гръцка и латинска просъществува и след масовото навлизане на германските народи в цивилизования западен свят.

Един общ поглед върху трудовете на френския философ Мишел Фуко (1926-1984) показва, че, с изключение на «Думите и нещата» и «Археологията на знанието», всичките му големи изследвания отреждат на тялото централно място. У Фуко тялото не е толкова постоянна природа, колкото величина, чиито характеристики се променят според гледната точка на отделното изследване. Със своята функция или принадлежност тялото изгражда своебразна номенклатура, която най-схематично бих представил в пет пункта. 1. Лудо тяло, което от XVII век насам обществото в Западна Европа изолира и огражда («История на лудостта>>, 1961). 2. Болно тяло, което, от XVIII век, институциите на знанието (медицината) и на властта ще описват и изследват според своите епистемологични и социални приоритети («Раждането на клиниката>>, 1963). 3. Престьпно тяло или по-точно тяло на изкупление на вината, което наказателната система подлага на публични изтезания и екзекуции, а от втората половина на XVIII век въдворява в заведения за принудителен труд («Надзор и наказание», 1975). 4. Тяло на желанието - сексуално тяло, което викторианската епоха цели да потиска и дисциплинира според формулата: «Да правиш слово от всяко желание» («История на сексуалността>>, том 1- «Волята за знание», 1976). 5. Тяло на удоволствието и тяло на аскезата, според предписателните текстове на Античността («История на сексуалността>>- том 11 «Практикуване на удоволствията>> и том III «Грижата за себе си», 1984). Във всички тези изследвания тялото се явява основен елемент от механизма за производство на дискурса на истината. Този механизъм се задвижва в три силови полета - на властта, на знанието и на удоволствието, изграждащи вътъка на всички изследвани процеси и явления.