старобългарската

Напоследък в българската литературна наука назря необходимостта от един по-системен и цялостен поглед върху някои ос новни въпроси на средновековната поетика и естетика. Последните две десетилетия се оказаха извънредно плодотворни за обогатяването на нашата литературна история с нови средновековни извори, разшири се представата ни за творчеството на редица старобългарски автори, бяха открити нови произведения и писателски имена. Благодарение усилията на наши и чужди медиевисти се документираха с разнообразен материал ста робългарски литературни жанрове, в резул тат на текстологически и палеографски изследвания се изясниха някои проблеми около отношението им към византийската традиция, както и тяхното разпространение в дру гите славянски средновековни литератури. Наред с постиженията в изворознанието в обобщаващите трудове и отделните студии на българските учени (П. Динеков, Л. Грашева, Е. Георгиев, Б. Ст. Ангелов, Д. Петканова, Кл. Иванова, Ст. Кожухаров, Св. Николова, К. Мечев и др.) намериха отраже ние принципни въпроси, свързани със средновековната постика: художествената специ фика и естетическата стойност на старобъл гарската литература, мястото и ролята на средновековната литературнотеоретическа мисъл, обликът на старобългарския писател, идейно-естетически особености на отделни произведения и цели жанрове, изобразителният стил в творчеството на най-изявените автори и доминиращи книжовни школи и т. н. Книгата на К. Станчев „Поетика на старобългарската литература“ е първият у нас по-обемен труд, изцяло посветен на фило- софско-естетическите основи на старобългарското литературно наследство и конкретната им реализация в представителните жанрове на средновековната книжнина и това и придава особена стойност. Трудът пред ставлява краен резултат от няколкогодиш ни проучвания на автора в тази област, като обобщава постановки и анализи, намерили място в редица негови публикации.

В архаичните общества словото е категория на сакралното. То не само е митическият първоизточник за назоваване на света. В представите на древните словото е инструмент за разграничаване на сакралното от профанното и в този смисъл най-ранната му "стилистична" функция е да представя посланията на различните светове (налични и отвъдни). Ето защо с подчертана старинност се отличава един белег, чрез който се осъществява противопоставянето на ежедневното и свещеното слово. Това е ритмическата структура, търсената подреденост и организираност на текста над естественото синтагматично равнище на езика, характерно за всяко послание, което е насочено към реален адресат. Ако се вгледаме в имената на повечето от стъпките в античната поезия, ще видим, че (отвъд митовете за техния произход) етимологията на названията им насочва към ритуалното действа: така например crnov8si"oc;, д (спондей) е ясна връзката с жертвеното възлияние1. Прекрачващо границата на наличното, словото на предсказанието е насочено към друг тип реалност- профетическа та, отвъдната, а в този смисъл и носещата ореола на свещен ост. Посланието на този тип текстове е маркирано стилистично с ритмизация, и дори с мерена реч. Истинността на предреченото, сакралният акт, който се извършва чрез гадаенето, се закрепява смислово и стилистично чрез поетическата структура. Още в ранната античност голяма група от питийските текстове са в мерена реч. Това не означава непременно, че гадателните книги са задължително поетически текстове, а че в словесната си организация те имат други допълнителни опори, чрез които също се внушава идеята, че това е не обикновен текст, а свещен, тайнствен, богооткровен. Тъкмо поетически текстове са Сън огаданията на Астрампсихос и Никефор