Стереотип

Съветската литература създава най-новата „история на младия човек" (М. Горки), изследва неговия духовен свят, връзките му с живота на обществото и народа в исторически сложен период. В днешния свят все повече се изостря идеологическата и духовната противоположност на двете системи, на двете култури: социалистическата и бур жоазната. Капитализмът разклаща елементарните нравствени норми и разлага морала, това оставя неизбежен отпечатък и върху останалите форми на духовния живот в буржоазното общество. Така например още на границата на 60-те - 70-те години западната култура се открои младежко течение, назовано контракултура, чиито представители се опитваха да обосноват закономерността на идейно-философското скъсва a B не, нравствената пропаст между различните поколения, живеещи в едно общество. на В романа „Чувате ли ги?" френската писателка Натали Сарот отразява художе ствено този феномен на буржоазната култура - контракултурата, в образите на бащи деца, които от взаимно неразбиране са стигнали до взаимна омраза. Показан с стремежът на „децата" да се отърват по всякакъв начин от „вледеняващия хлад на белезниците“, с които са „оковани" от по-старото поколение. Но този шумен бунт „децата" против духовния конформизъм на „бащите" е единствено „смях в пустотата" и, както показа времето, отрицанието им е „детска болест", която не предизвика големи неприятности на „бащите" в едно общество, култивиращо моралната всепоз воленост. Краят на романа „Чувате ли ги?" е изпълнен с усещането за безизходност, за безпътица, която неизбежно очаква младите герои бунтари:,, ... Техните гла сове се сливат в смътен шум, който се отдалечава и затихва... хлопва се врата.... a сетне - тишина." Тишината означава нравствена и духовна опустошеност и в края на краищата връ щане в своя кръг, в лоното на отхвърлените по-рано ценности. Такъв е закономерният финал не само на контракултурата, но и на другите течения на Запад, които провъзгласяват отвреме навреме хегемония на младежта". Проявите на човека и в живота, и в литературата в крайна сметка винаги са свързани с проблема за приемствеността между поколенията. В социалистическото общество литературата отразява и насочва младото поколение в търсенето на свой път сред новите исторически обстоятелства. Една от особеностите на литературния процес през последните години е, че той не измъкна на авансцената на литературата един-единствен, доминиращ тип млад ге рой. Изминалите години предложиха истинско многообразие от характери. Както и преди, продължението на традициите, неразривната връзка между поколенията в литературата и в живота се изграждат върху дълбоката приемственост на революционните и народните идеали, представляващи духовната основа на нашето общество.

Ако се съгласим с твърдението на Бахтин, че най-адекватното познание за кул турата е всъщност познание за нейните граници, то какво по-неспокойно място от границата - идеалната „територия" за конфликти и противоречия. Затова и трансформационните процеси в литературния развой, които задължително включват и елементи на противопоставяне, най-отчетливо се наблюдават в непосредственото им протичане тъкмо на границата на отделните периоди, стилови формации, жанрови сис теми и пр. Изучаването на литературноисторическите епохи по правило е подчинено на един „класикоцентризъм“, т. е. пред погледа на изследователя са преди всичко образ цови творби, представителните текстове на големите автори. Тази практика почива на дълбоко вкорененото убеждение, че големите произведения са резултат на дълга еволюция и са попили търсенията и постиженията на своето време. Това безусловно е вярно, но, както твърди В. Бенямин в своето изследване върху немския трауершнил, .... свидетелствата на по-посредствените поети няма да са по-маловажни от тези на по-великите, защото в техните произведения обикновено се очертава характерHOTO." B ce Литературното пространство на дадена епоха е ценностно разслоено и функциално нееднозначно. Затова е трудно, да не кажем невъзможно, да реконструираме цялостната литературна физиономия на една епоха, а това задължително предполага да се спрем и на онези явления, стоящи на периферията на литературния живот, неудостоявани с вниманието на критиката или литературната историография и ценностно неравнопоставени спрямо „голямото" изкуство. Но подобен интерес не подхранва единствено от желанието за разширяване на изследователския обхват. основата му лежи разбирането, че успоредно с ценностната и структурно-функционалната обособеност на литературния феномен спрямо други комплекси в кул турата е невъзможно литературата да се мисли като единно по своите диференциални характеристики явление, т. е. художествената практика не може да се дефинира в рамките на самата себе си, а винаги с оглед и на една извънхудожествена сфера. Тя винаги се изгражда като система от йерархично разположени равнища, обладаващи нееднаква ценностна значимост и чиито комуникативни цикли често не съв падат. Границата литература - нелитература, художествено - нехудожествено ми нава през цялото на литературата като вид изкуство. И още едно уточнение - става дума за конкретното взаимодействие между онтологичния статут на едно естетическо явление и възможностите за изразяване на оценъчно отношение към него.