стихосбирка

Първата стихосбирка на Първан Стефанов е едно явление в нашата лирика, което радва и задържа погледа. За художествените колебания в първите стихове на Първан Стефанов се писа доста, Но в това неравномерно още, младо творчество се чувствува вече лиричен герой с определена физиономия. За това говори още първото програмно стихотворение „Изповед". Основният патос в него не произтича от конфликта между личното и общественото, между синовния дълг, дълга към любимата жена и общественото чувство - конфликт, външно привнесен в творбата .Мисълта тук е другаде - тя е в драмата на човека, който търси щастие за всички, тя е в размаха на крилата, разтворени за полет. За големите идейни търсения поетът говори с изповеден тон, раздвижил съкровените струни на своето детство. Има известна несъобразност в това, че невръстно дете разговаря със звездите за съдбта на хората и търси жизнен път. Всъщност поетичната идея е друга - авторът само не е могъл да немери точния образ, сюжетната подробност, външното конкретно положение, за да изрази едно богато душевно съ стояние - тревогата и болката на мисълта, 1) П. Стефанов „Нар. младеж", 1956 г. - „Соколови пера", изд. когато на живота се реагира по детски силно, а съзнанието обхваща само огромността на въпроса, без да може да даде отговор. Поетът разказва за изминат етап от свсето развитие. Но това е само псетична форма, средство за да разкрие болкага си - от човешкото страдание. Основното в тези детски безпомощни въпроси, в разговора със звездите, мъката и жажд та за щастие на хората придава живот на зрелия порив. Неспокойният поривен юноша, вгледан в звездите, е излязъл на широк друм, там, където бият ветровете, където соколът сече бурята с гърдите си и се вдигат за полет слънчеви крила.

Известно е, че цяло десетилетие преди да се появи първата стихосбирка на Георги Джагаров, в българската литература вземаше превес лирическата поезия. Като даваше емоционален израз на една велика епоха, много често тя черпеше вдъхновение от героизма на съпротивата. Близките и подалечни революционни събития, които подготвиха победата на нашия народ и му откриха пътя към бъдещето, придобиха необикновено очарование и се оказаха магнетическа привлекателна сила за твор ците. В продължение на доста години те останаха един от основните емоционални източници за повечето от тях - разбира се, преди всичко за тези, които взеха пряко или косвено участие в съпротивата и бяха направили от нея своя лична съдба, но същевременно и за такива, които бяха останали настрана от нейните сурови изпитания. Така, след като в продъл жение на десет години една от найважните теми на нашето изкуство за нима умовете и сърцата на мнозина от найДобрите ни поети и оплоди творчеството им с не малко вълнуващи творби, тя прозвуча като общо място в стиховете на други от тях. Ето защо, когато първото опиянение от победата остана назад и изискванията към художниците на словото нараснаха, съпротивата стана по-лесна, но същевре менно и много по-мъчна за поетическо пре създаване: лесна за онези, които се задоволяваха с постигането на настроение чрез преповтаряне на вариации върху една опоетизирана тема (защото имаха вече образци), и мъчна за всеки, който искаше да каже нещо ново, без да се ползува от чужди мисли, чужди образи и интонации. Тъкмо В този момент се появи и първата стихосбирка на Георги Джагаров - Моите песни".

На пръв поглед ясна, но трудно разбираема е съдбата на Христо Радевски и неговата поезия. Революционен поет по дух и израз, участта на Радевски не прилича на участта на българските революционни поети. Те обикновено си отиват преди животът да е започнал да прояснява или обезсмисля патетичната им символика, преди живота да е започнал да разгадава точния, реален смисъл на думите им. Издебнати на Околчица, повалени на военното стрелбище или застигнати от нелепа случайност, те са разпалвали въображението на следващите поколения с мъчителната и сладостна тема за мястото на техните огнени души в настъпилите по-други времена. Радевски е от малцината, които могат да видят пълното развихряне на силите, чиито прорицатели и заклинатели са били, да видят с радост и изненада новия свят, който е живял в техните мечти, и който те безстрашно и на висок глас са зовали. Някои са склонни да виждат в подобно стечение на жизнените обстоятелства безшумно отминаване на Фортуна. Защо? Нима срещата с дълготрайните истини на живота изисква по-малко кураж, мъ жество и сила, отколкото смъртта за тях?

„Жертвени клади" е първата цялостна стихосбирка на септемврийската поезия. Тя е и първата от трите дебютни книги на младите писатели около „Нов път“. Излязла през април 1924 г. под духовния патронаж на Георги Бакалов, книгата започва разпро странението си през месец май на същата година, след отменянето на първоначално наложената полицейска забрана. Заглавието „Жертвени клади" има своя история. В избора му елементът на спонтанност е сведен до минимум. Като словосъчетание то вече се е появявало в публицистичната статия „Нашият празник", а малко по-късно (20. ІХ. 1922) ще бъде употребено и в послеслова на Разцветников към една ученическа тетрадка стихове на Камен Зидаров". Още в първия брой на „Нов път" (1. XII. 1923), вероятно по инициатива на самия Разцветников, с това заглавие е онасловен общ стихотворен цикъл на Фурнаджиев, Разцветников и Каралийчев. Най-сетне самата стихосбирка „Жертвени клади" е загла вие и на един от двата обособени в нея цикъла. Привеждам тези известни на литературната ни история факти, за да аргументирам чрез тях два извода. Първо, образът-словосъчетание „жертвени клади" се е наложил в творческото самосъзнание на поета още преди съставянето на стихосбирката, показвайки своята жизненост в употреби, засвидетелствани в различни контекстове: публицистичен, литературнокритически, поетически. Второ, литературното самосъзнание на Разцветников, търсейки заглавие за една дебютна книга - обстоятелство с културноисторическа и социална тежест, - решава да се позове на траен, наложил се вече образ, а не да търси нов. То предпочита да си „спомни" едно утвърдило се словосъчетание, да реализира неговите изразни възможности. Това предпочитание говори за високата активност на споменното начало при озаглавяването, а следователно и при самото конципиране на сбирката. „Спомнянето" тук е проява на една специфична културна памет, която е несъотносима с повторението. Несъотносима, доколкото в първата книга на Разцветников явлението „вътрешно самоцитиране“ изобщо не е застъпено на равнището на по-големи лексикални цялости (изключенията - „Молитва“, „Сред запустение“ и „Полски стрели" - се свеждат до композиционно повторени или варирани строфи, респ. части от строфи).