Страх

Новелата „Страх" е още една демонстрация на новото, което Й. Радичков внесе в съвре менната българска проза. Или по-точно - един следващ вариант на това ново, - доколкото, макар че „Страх" „е в редицата" на предхождащите я новели, що се отнася до най-общите естетически принципи на автора, в нея все пак се долавя нещо, което я различава от тях. И новото е съвсем осезателно не само в структурата на творбата, то е залегнало и в една все по-ясноочертаваща се през последните години тенденция в творческото развитие на автора - тежнението към „идентификация" на героите, към тяхното „нормализиране" в контекста на една, макар и по радичковски, материално и жизнено по-уплътнена, по-сложна в своето реално съществуване действителност, стремежът към по-задълбочена, проведена от по-нови позиции, интерпретация на човешката душевност. Интригата, която би трябвало да представлява ядрото" на повествованието, взета заедно с най-тясно свързаните сюжетно и тематично с нея структурни цялости на творбата и разработена по правилата на традиционното сюжетно-композиционно разгръщане, би деформирала новелата до една разширена модификация на известния анекдот за надхитрените хитреци. Или - в най-добрия случай - в нея трудно биха намерили своето цялостно и пълноценно развитие основните насоки в идейно-художествените търсения и внушения на автора - за сложността и простотата на човешкия живот, за неподозираното, неочакваното, недооцененото у простия човечец", за многопластовостта, усложнеността на възприятия и реакции у традиционния човек от народа, респектирани от повсеместно и категорично налагащия се нов живот, за страха, суеверието, мистиката и най-реалния, най-грубия практицизъм, сложно преплетени в психиката на хората от народа и на „интелигента", на човеците въобще... Тази сложна гама от загатнати и развити идеи, интересни и оригинални наблюдения и хрумвания, от изведени до филосфски, общочовешки проблеми внушения, е намерила своята 141 пълноценна реализация чрез разрушаването на традиционната сюжетно - композиционна последователност на новелата, обусловено и наложено от силно разколебания, всъщност изцяло преобразуван статус на традиционния разказвач в творбата. А тази деструкция, тази липса на сюжетна постъпателност и високата степен на повторителност, стоящи в основата на подчер тания антиепизъм в творчеството на Радичков и отбелязани още преди години от нашите литературоведи и литературни критици, тук са намерили може би най-яркия си израз. В новелата те са така очевидни, че не е необходимо да се доказват - толкова повече, че при по-нататъшния анализ много от доказателствата ще бъдат посочени, макар и в рамките на по-друг контекст.

Имало някога един човек, който като дете бил чул онази хубава приказка за това, как нил Авраам и как последният устоял на съблазънта, запазил вярата и за втори път му се родил син, противно на очакванията. Когато поостарял, човекът прочел същия разказ с още по-голямо възхищение, защото животът бил разделил това, което било обединено в набожната простота на детето. Колкото повече остарявал, толкова по-често неговата мисъл се връщала към онзи разказ, неговото въодушевле ние ставало все по-голямо и въпреки това той все по-малко можел да го разбере. Най-сетне той забравил покрай разказа всичко останало. Душата му имала едно-единствено желание, да види Авраам, един непреодолим копнеж, да е свидетел на онова събитие. Неговото желание не било да види прекрасните селения на Изтока, не великолепието на обетованата земя, не онази богобоязлива двойка, чиято старост сам бог благословил, нито достопочтената фигура на престарелия патриарх, нито пищната младост на подарения от бог Исаак - той не би имал нищо против всичко това да е станало на едно пусто поле. Неговото желание било да вземе участие в тридневното пътуване, когато Авраам с мъка яздил, а Исаак го следвал до него отстрани. Неговото желание било да присъствува в онзи миг, в който Авраам въздигнал поглед и съзрял в далнината планината Мория, мигът, в който изоставил магаретата и продължил сам с Исаак нагоре по планината, защото това, което го занимавало, не е било изкусната мрежа на въображението, а страхотният трепет на мисълта. Този човек не е бил мислител, той не е чувствувал порив да излезе извън границите на вярата, струвало му се е, че най-прекрасното е да остане в съзнанието като баща на вярата, че е завидна участ да я притежава, дори и никой да не знае това. Този човек не е бил учен тълкувател на Библията, той не е знаел староеврейски. Ако знаеше староеврейски, той може би лесно би разбрал разказа за Авраам.

Проблемът «Българското възраждане и Европа» разкрива една основна алтернатива пред културата на XIX век: да се приобщи към европейските културни процеси, поемайки (или подчинявайки се), асимилирайки чужди културни модели, или да остане затворена в своята домораслост. Първият импулс е центробежен и е взривен: «просвященна Европа» предлага привлекателността на ново знание, нов начин на живот, нов израз на самочувствие - всичко това е чуждо, в смисъл на друго, не-свое. Това втурване с опиянение и любопитство към онова, което е по-висок образец, и стремежът да бъде усвоено може да се определи като ВЛЕЧЕНИЕ към «прехвалната Европа» по думите на Фотинов, и пример за подражание да стане «народът европейски с просвещението на разумът нихни и сос учението ... ».(!) Но срещата с новото и не съвсем познатото е конфликтна и диалектическа и процесът на усвояване поражда своеобразна защитна реакция - на разграничаване. Именно поради това проблемът не е еднозначен. От една страна, културата не може без тазицентробежност-взаимодействие и асимилиране на чужди влияния; от друга - влечението и културното любопитство (един по-късен отзвук на това любопитство са Вазовите «ЧИЧОВЦИ», които искат да дадат «нашенски» вид на чуждото) задвижват механизма на охранителното действие, който да опази националния идентитет и чийто израз е изначалното дистанциране. Динамиката на отношението - възприемане и не-възприемане- моделира до голяма степен самото поведение на възрожденската култура: внася жизненост в «нетърпението на съотечествениците» (В. Априлов) към познание и самопознание, но и напрегнатост в отстояване на националната самоценност на културата.

1999 Книжка 1 Химнът - страх и трепет