Страница

Като Ви представям докладната записка на постоянния стенограф г. Василиев, чест ми е да Ви доложа, че и аз имах случай да констатирам, че временният стенограф г. Де белянов е репортьор на някой вестник, и че той е влязъл в бюрото повече от желание да услужва на вестника си, отколкото на бюрото, защото, от една страна, не взима смени редовно, както другите стенографи, а, от друга, взима преписи от оригинални книжа, цитирани в Събранието.

В своята студия за К. Фотинов Ив. Шишманов нарече сенки образите на нашите възрожденци, които той с такава любов умееше да извлича мрака на миналото. И това беше вярно. Какво друго, ако не сянка за нас е ликът на Паисий например? Какво знаем ние за неговия жизнен път? Едва ли нещо повече от онова, което той сам написа за себе си в своята „История". Това до голяма степен може да се отнесе и за по-голямата част от представителите на нашето Възраждане. А те бяха изключителни личности. За да разберем правилно епохата, в която те живяха, а също техните произведения, ние непременно трябва да почувствуваме не само писателя, но и човека с неговите отличителни качества, преживявания и темперамент. Необходимо еизследователят да види творческата индивидуалност на писателя в нейното неповторимо своеобразие, в нейната връз ка със закономерностите на литературното развитие. Ето защо, напоследък придобива такова голямо значение последователното проучване на творческата и жизнена биография на писателя. И именно тук, в този аспект на изследователската работа често отпадат редица общопризнати рецепти, , точно" установяващи метода на писателя, неговия мироглед, съотноше нието на пропорциите на една или друга страна от литературния процес. Петко Р. Славейков е един от нашите възрожденски деятели, за когото знаем много повече, отколкото за останалите. Живата му и колоритна автобиогрфия, големият му архив и богата кореспонденция ни разкриха редица страни от жизнения му път. Но въпреки това, все още има какво да се прибави към вече известното. Сравнително слабо например познаваме годините, прекарани от Славейков в Цариград, като редактор на в. „Македония" - най-зрелите и вдъхновени години от живота му, когато неговата дейност става българска история. През това забележително време в жизнения път на поета се преплита образът на една жена, който става за него единствен и неповторим. Споменът за нея отдавна вече е затрупан под тежкия пласт на годините и поради това не малко усилия положихме, за да разберем оная връзка, която така здраво и завинаги ги е свързвала, скрита под бурена на клеветата и неразбирането.

Азърбайджанската съветска социалистическа република е далечна страна на брега на Кас пийско море, южно от Кавказките планини. Територия - почти колкото България, население около четири милиона. Бях в тая страна, в нейната столица Баку, прочута със своя нефт, през 1966 г. - на конгрес на азиатско-африканските писатели, като гост-наблюдател от страна на Сьюза на българските писатели. С влак от Москва до Казан, с параход по Волга до Астрахан (къ дето Волга се влива в Каспийско море) и след това - с друг, вече морски параход до Баку. На не говото пристанище ни срещна председателят на Съюза на азърбайджанските писатели, видният писател-белетрист Мирза Ибрахимов. Той като повечето съветски хора е атеист, но на конгреса изия своята молитвено-приветствена песен азърбайджанският мюфтия, с бяла брада и червена чалма. Гостите от Азия и Африка трябваше да знаят, въпреки че мнозина бяха дошли със своите предубеждения, че религията не е гонена, а е призната и свободна в съветската страна. И преди това познавах един съветски писател-азърбайджанец - Самед Вургун, - който по времето на описания конгрес беше вече покойник. Той дойде в България наскоро след Девети септември заедно със своя близък приятел Константин Симонов - и на литературното четене в София, в Клуба на културните дейци, не чете, а изпя по общия източен обичай няколко свои сти хотворения и прочутата песен „Богата нефтью страна родная". В Азърбайджан, наред с популярния руски език, говорят и азърбайджански език - от гру Пата на тюркските езици. Тя обхваща редица земи - от Турция и Азърбайджан, през някслко поволжски републики, до земите на съветска Южна Азия, чак до китайската граница. На един от тия езици са говорили и нашите прабългари. Отдавна, още в началото на средновековието, азърбайджанският народ е живял в близост с персийската и арабската култура. Иран в продължение на векове е бил пряк или косвен (чрез разните ханства и бейства) владетел на тая страна, нейните поети са писали малко на своя и повече на персийския език, под влиянието на големите персийски поети от далечното минало Фирдоуси, Омар Хаям, Саади и др. Самият Азърбайджан е създал през средновековието голе мите поети Низами и Физули. Още преди да отида в Азърбайджан, той ме беше заинтригувал, когато се ропех в биогра фията и творчеството на Пенчо Славейков, с неговия интерес към азърбайджанския пост Мирза Шафи. Мирза е арабска дума и означава учител, но не учителят в училището, а наставник на хората със своята мъдрост и знания.