субективност

Да преминем към друга група въпроси, докосващи по-пряко, по-интимно проблематиката на творческия процес. - Нямам нищо против... - Неотдавна в партийния орган се появи твоя очерк „Стъпили яко на зе мята...". Там, в този очерк, между другото сочиш образа на една неизвестна за мен жена, в бозова жилетка... - Коя, стрина Недковица ли? - Да! Като четох очерка, направи ми силно впечатление нейният образ. Тя уж се извинява, да не и се придиря много на приказките, защото не била се учила за приказване", но като „вземе думата", че като ги развърже, бая много предсе датели и пълномощници се червят пред нея. ... А тя, съдейки по твоите думи, умее да ги реди „като във фейлетон“, Струва ми се, тази мъдра жена от народа е доловила много съществени мо менти от диалектиката на съвременния ни живот. Въпреки значителните завоева ния в тяхното село тя иска от живота повече: и лекарят, и зъболекарят, па и дру гите отговорници за труда и живота на хората да са си на мястото... Дълбоко вярва в напредъка на нашия нов живот и тъкмо тази вяра и дава правото да гледа очи в очи правдата и открито да споделя болката си на събрание пред своя народен представител: „Не съм кьорава, всичко виждам и като ида в друго село, само се хваля, ама тук, ако приказваме все за хубавото, с него и ще си останем!" Този тон на стрина Недковица ми допада. Нека го запазим и в сегашните разговори, за да се врязваме успешно в нерешените проблеми. Инак има ли сми съл да преповтаряме известни истини... - Кой бяга от истините, бай Христо! Пък и в старите истини има хляб. Стига да не ги забравяме. Що се касае до моето съгласие за разговор по всичко -го имаш…

Новите процеси, които обхващат славянските литератури на прелома на двата века, видимо са свързани с формулирането на нова представа за поета като творец, насочена към неговото програмно освобождаване от общите, колективни (национални, общочовешки) задачи. В известен смисъл става въпрос за пътища на развитие, аналогични на тези в западноевропейските литератури, характеризиращи се през целия XIX век с противоборство между индивидуалистичния жест и представителните социални функции на поета като изразител на „века на прогреса“, като в крайна сметка в депресивната атмосфера от края на века жестът на отрицание взема превес и цялото столетие и неговите социални програми започват да изглеждат хаотични и преживяващи криза. В цялостния развой на европейските литератури модернизмът представлява в по-голяма или по-малка степен връщане към изходните позиции на романтизма — в славянската област това връщане изразява също така необходимост от изясняване на отношението към особеностите на славянската романтика с нейната в повечето случаи антизападна, антидуалистична и антииндивидуалистична ориентация (словашкият и чешкият спор с романтизма, идеалът за „славянска поезия“, полският национален романтизъм, борческият романтизъм на Ботев в България, патриотичната украинска романтика и т.н.). В тази гама от различни типове „връщания“ виждаме как се правят опити напълно в „европейски дух“ да бъдат доразрешени — естествено на друго ниво — много проблеми на западноевропейския романтизъм, както и да се съживи и използва позитивно славянската романтика.