свръхестествена мотивировка

В рубриката „История на литературата“ бр. 8 предлага статията на Ю. Ман „Ужас скова всички...“ (За нямата сцена в „Ревизор“ на Гогол). В уводната част авторът изтъква: явлението, за което ще стане дума и което той си поставя за цел да изясни, на пръв поглед като че ли е изолирано за Гогол. А всъщност то насочва към основни характерни белези на неговата поетика. Ю. Ман има предвид Гоголевата символика на вкаменяването и онемяването. В известен смисъл тя е аналогична на „скулптурния мит“, изследван навремето от Р. Якобсон. Ученият доказва, че функционирането на този мит в значителна степен определя фактически пушкинския отпечатък на поетическата личност. Едва ли ще сгрешим, ако предположим аналогична зависимост и у Гогол. Гоголевото творчество предлага буквално десетки формули на онемяване (или вкаменяване): „Ужас скова всички, намиращи се в стаята...“, „началникът пребеля като платно“, „всичко застина като заковано“. А в „Ревизор“ факторът на вкаменяването определя дори стила и фактурата на целия фрагмент — на т. нар. няма сцена. Символиката на умъртвяването може да участва в едно произведение двояко: или като оживяване на мъртъв, или, обратно — като умъртвяване на жив. У Гогол се среща само единият вариант — умъртвяване на жив. У Гогол липсват „оживяващи статуи“ — сюжетен ход, който лежи в основата на три Пушкинови скулптурни митове (в „Каменният гост“, в „Медният конник“ и в „Златното петле“). Този процес у Гогол не е разнопосочен, както у Пушкин, а е еднопосочен: от живото към мъртвото, от движещото се към неподвижното. Ако говорим за формулата на вкаменяването, т. е. за сбитата словесна конструкция, в каквато Гогол обикновено изразява този процес, трябва да посочим още една разлика. Формулата на вкаменяването е винаги неочаквана, тя се включва в текста без подготовка, често с помощта на наречието изведнъж. В този смисъл тя е близка до Пушкиновия „скулптурен мит“, но с необходимата корекция: както у Пушкин е „неочаквана“ срещата на персонажа със статуята (с Медния конник или с Каменния гост), така у Гогол е „неочаквано“ превръщането на самия персонаж в статуя. Вкаменяването е свързано с някакво много силно преживяване, сепване, потресение. И още: потресението и сепването са съчетани с недоумение, загубване на ориентация, породени на свой ред от някакви непонятни фактори, от нарушение на обикновеното и естествено течение на живота. Някои случаи на вкаменяване у Гогол — продължава Ю. Ман — се провокират непосредствено от среща на персонажа със свръхестествено същество или хора, попаднали под негово влияние. Това са — условно казано — нисши форми на вкаменяване. Наред с тях обаче в Гоголевото творчество съществуват и други форми. Тяхното своеобразие е в своеобразието на мотивировката, която запазва окраската на свръхестествеността, но получава нов, висш израз. Такова е въздействието на женската красота. В случая се налага паралел между Пушкиновото стихотворение „Красавица“ и „Рим“ на Гогол. У Пушкин човек, срещнал се с красавица, живее напрегнат живот, у него нито за миг не спира дълбокото вътрешно напрежение. Докато Гоголевият персонаж за известно време изпада, изключва се вън от течението на времето. Но и в нисшите, и във висшите форми маниерът на разкриването е приблизително еднакъв, еднакъв е стилът, може дори да се твърди — еднаква е техниката. Човек получава удар отстрани: той замира като „ударен от гръм“, вцепенява се, сякаш го пронизва стрела, поразява го мълния, сковава се в най-неочаквана поза с недоизречена дума или замръзнало движение — „със зяпнала уста“, „с разперени пръсти“ и т. н. Пластиката на вкаменяването — това е език на страха или ужаса или във всеки случай — на пределния ефект. Гоголевата формула на вкаменяването винаги се стреми към предела — не само емоционален, но и във времето и пространството. Ю. Ман дава пример от „Мъртви души“: Чичиков разкрива пред Манилов намерението си да се сдобие с мъртви селяни, но които да се числят в списъците като живи; Манилов, като чува това, „тутакси изтърва на пода чибука, отвори уста и тъй си остана зяпнал в продължение на няколко минути“. Прави впечатление — пише Ю. Ман — продължителността на вкаменяването: няколко минути персонажите остават в съвсем неподвижна поза! Характерна е и силата на вкаменяването върху двамата участници в действието. Манилов има основание да изпита потресение: към него никой досега не се е обръщал с толкова странно предложение.