сюжет

Трима са първомайсторите на късия разказ в нашата литература: Вазов, Елин Пелин и Йовков. Как пишат те? Как са направени“ „Иде ли?" и "Задушница", „Една българка“ и „Шибил“, „Андрешко“ и „Среднощен гост"? Банална истина е да се каже, че въпросът е твърде интересен и че той има отношение към всички страни в творчеството на един писател, между които не на последно място и към стила. Практически по-интересното е, че той се предшествува от един друг въпрос: откъде да започне разплитането на образната тъкан на един разказ, за да се види как е направен" той. Безспорно, художествената творба еорганично цяло - от където и да започнеш, ще стигнеш до всичко, ще обхванеш и цялото. Но всеки жанр има своята специфична структура, и когато се държи сметка за нея, работата се улеснява значително. Алексей Толстой казва, че архитектонически късият разказ трябве да бъде построен върху за петая и „но" (..., но...). И наистина у Вазов - дядо Йоцо ослепява, но освобождението на България му дава втори очи; у Елин Пелин - съдията-изпълнител се готви да изгребе хамбара на сиромах Стоичко, н о Андрешко изиграва съдията и спасява житцето; у Йовков - Сали яшар иска да стори себап, но разбира, че „колите, дето ги прави, себап ca".. Формулата ене само остроумна: тя улучва живеца на късия разказ като жанр - неговия с троеж, сюжетно-композиционната му схема. Късият разказ взима случката - героя - проблема в мига, когато случката става, героят се промен я, проблемът се разре шава - в преломния миг, когато ед но нещо се превръща в друго нещо. Запетайката и но-то на Алексей Толстой изразяват тъкмо този „контрапунктов" строеж на разказа. Затова късият разказ е събитиен и когато е само психология, епичен и без особена фабула, конфликтен е, без да бъде драма: той дава с таването, осветява пресечната точка, разкрива промяната. Затова може би в никой друг литерату рен жанр въпросът - как е построена творбата -не придобива такава специфична важност.

Сред българските народни приказки се откроява група сюжети, международни по разпространение, пародийни по характер, които заемат посредни ческо място по отношение на вълшебните, авантюрните и битовите приказки както откъм идейно съдържание, така и с оглед на естетическата им природа. При по-внимателно вглеждане в тях се открива нещо твърде интересно, нещо в повече в сравнение с обикновения хумор. Прозира своеобразен интелектуали зъм, който стихийно долавя и се старае да изрази диалектиката на света или по-точно на обществото, естествено на нивото на конкретни негови прояви. Често тези сюжети сполучливо осъществяват единството на скептичната мъд рост на основната идея с яснотата и остроумието на фабулното развитие и изис каността на сюжетното построение, стигаща на места до нови художествени открития. Един от сюжетите на тази група е отдавна известният и много проучван сюжет за Doktor Allwissend.1 Тук необходимостта ме заставя да предам с ня колко думи фабулата. Според най-стария български вариант една жена имала мъж пияница, който пропивал всичко, и тя едва изхранвала децата си. Като знаела, че царят убивал всички хекими, които не успявали да го излекуват, решила да се отърве от мъжа си, като го обявила за хекимин. Той обаче знаел, че царят бил болен от любов по една хубавица, и го излекувал, като наредил да се махне портретът и от стаята му. Станал пръв хекимин. Излекувал жената на един от царедворците, като подкупил един от слугите в болницата. Станал хекимин над хекимите. Царят на съседното царство се разболял от мерак по изгубения си пръстен. Мнимият доктор трябва да го излекува, т. е. да намери пръстена под страх от смъртно наказание. Решил да посветува" 40 дни при царя, преди да го убият, и поискал 40-дневен срок, като всеки ден му носят печено агънце и вино тригодишно. Всеки ден, като му носели яденето, казвал: „Останаха 39 още и т. н. Броял още колко дни му остава да живее. Слугите, които му при служвали, били откраднали пръстена и помислили, че брои крадците. Признали му и му го дали, а той казал на царя, че го с глътнало кученцето му и уж го извадил от него. Царят заповядал да избият всички други магьосници и хекими.

Българският читател се запознава с творчеството на Чехов в края на 80-те и началото на 90-те години на миналия век, когато в печата се появяват първите преводи на негови произведения. В продължение на три години са публикувани повече от дванадесет превода на Чехови разкази и повести. Сред тях са такива шедьоври като „Врагове" (сп. Българска сбирка, г. IV, № 81, 1897), „Селяни" (сп. Български преглед, г. IV, № 10, 1898) и „Лекомислената“ (сп. Български преглед, г. IV, № 11, 1898). До 1905 г. в български превод излизат около сто и шестдесет Чехови произведения. Особено популярен става руският писател след 1904 г., когато Кръстю Митишев издава на български език събраните му съчинения. Това е първото издание, което така широко представя творчеството на руския художник, приобщава непосредствено читателя към поетическия свят на Чехов, запознава го с виждането му за света, с естетическите му принципи и стил. за Дълбочината на поставените проблеми, актуалността и оригиналната, своеобразна чеховска поетика привличат не само българския читател. Почти няма белетрист и поет в България от онова време, който да не е изказал мнение в печата, да не е дал своя оценка разказвача и драматурга Чехов. Особено чувствително е въздействието на руския майстор върху нашите белетристи, то докосва почти всеки от тях. Под знака на Чехо вото майсторство у нас се формират немалко прозаици. Без съмнение по-силно от всичко литературното влияние на Чехов у нас, както и в целия културен свят, се проя вява при художниците от малкия разказ, създал се в края на деветнадесетия и началото на нашия век“ - подчертава в изследването си Т. Боров. С това влияние, с творческото въздействие на Чехов ние свързваме имената на Елин Пелин, Георги Стаматов, Гьончо Белев, Емилиян Станев, Георги Караславов. Близостта на Елин Пелин с Чехов е отдавна известна за изследвачите, но като проблем на творческото формиране и развитието на писателя не е проучена във всичките и прояви и аспекти. Изключение в това отношение прави студията на покойния проф. П. Русев, където въпросът е разгледан по-определено. Всъщност въпросът за преминатата от Елин Пелин своеобразна, школа" у руските писатели е поставен много отдавна, още с появата на първия му том разкази. Още тогава критиците пишат за въздействието на А. П. Чехов, И. С. Тургенев и М. Горки върху младия автор. Някои от тях стигат до крайности в оценките си и гледат на Елин Пелин като плагиат на Чехов, Тургенев и Доде.

1999 Книжка 1 Символът на яйцето като интертекстуален сюжет

The article sets out the hypothesis that the symbolic space in fiction, its subtext could be created from an alternative sense-generating centre, in relation to the main plot design, which could construct an anti-plot. It does not supplement or clarify the main plot organized by the story, it just deconstructs it. The work of such a mechanism is demonstrated by an analysis of Jordan Jovkov"s short story "Ivan Belin"s Sin". While the conventional plot presents a resistance and postponement of completing the main events of the story - the meeting of the shepherd with the she-wolf that he kills and that has two cubs, in the sub-text space the two protagonists run one toward the other exchanging mutually asymmetrical binary semantic features so that they change places - the she-wolf acquires human characteristics while the shepherd symbolically turns into a wolf.