изучаване

Преди две години, когато се набелязваха различните секции на Първия международен конгрес по балканистика и се съставяше най-обща схема на тяхната проблематика, можеше само да се предположи големият интерес, който ще предизвикат някои от замислените доклади. Тогава още липс ваше ясна представа за така широките граници на проблематиката, която имат отделните клонове на балканознанието - една комплексна наука за историята, културата, литературата, езика, изкуството и фолклора на балканските народи, за исторически създалите се и все по-интензивно обогатяващи се взаимоотношения помежду им, за техните трайни връзки с други народи и други национални култури. Сега, когато конгресът успешно приключи своята работа, добре разбираме колко още съществени проблеми и въпроси (някои от тях само поставени в докладите или дискусиите) предстои да бъдат решавани и осветлявани от съвременни научни позиции, за да се очертаят правилно всички общи моменти във вековното развитие на балканските народи, като се преодолеят наслоените в миналото погрешни концепции и констатации. Един от несъмнените положителни резултати на Първия международен конгрес по балканистика е, че даде сериозен тласък в това направление. И още нещо: в дните от 26 август до 1 септември 1966 г. конгресът превърна взаимното колегиално уважение между отделните делегати в традиция, която следва да бъде укрепвана от всички като главно необходимо условие за нашите по-нататъшни проучвания и творчески срещи. Защото, ако сега, когато сме в самото начало на по-интензивното и съвместно изследване на проблемите на балканистиката, тази атмосфера осигури спокойно и делово обсъждане на различни, понякога твърде специфични въпроси, утре непременно ще ни даде възможност за небивало преди взаимно опознаване и изучаване на отделните балкански литератури и култури.

Поради многовековното чуждо потисничество, българската народност претърпява своеобразно обществено-историческо развитие. Националното ни възраждане започва едва през втората половина на 18 век. Затова пък културно-историческите процеси оттогава насам стават особено интензивни. Само за едно столетие (1762-1878) националната творческа мисъл преминава през няколко етапа, за да се извиси скоро до големи висоти. Продължавайки възрожденските традиции и литературната наука от началото на нашия век бързо разширява своята проблематика, възприема надеждни принципи за по-цялостно интепретиране на културно-естетическите явления и процеси. Както големите възрожденски писатели критици, така и неколцината академично школувани литературоведи след Освобождението проявяват редица верни разбирания по отношение многообразните предпоставки за формиране на българската национална култура и литература, по отношение взаимовръзките и взаимообусловеността на идейно-художествените фе номени на отделните народи. Насочвайки изследователския си поглед към проблемите на националното ни възраждане, първите големи български ли тературни историци осъзнават, че те не могат да бъдат и всестранно вярно осветлени, ако не се държи сметка за сходните процеси и явления в съсед ните страни - Гърция, Сърбия, Румъния, Русия, с които народът ни е об щувал по различни пътища, чрез многообразни форми.

Освободен от постулатите на компаративизма, проблемът за рецепцията на отделна художествена литература в една или няколко национални литератури естествено зае едно от челните места в интересите на съвременните литературоведи-марксисти. Иначе не можеше да бъде. След като марксизмътЛенинизмът прониза и обогати литературознанието със своята методология и с това го превърна в обективна наука, стана ясно, че историята на всяка национална литература може да бъде научно правилно изложена и естетически вярно разкрита само тогава, когато тя се изучава и във връзка с историята на другите страни и народи и техните литератури, когато бъдат изяснени взаимните връзки и влияния. Защо? Защото не друго, а общите, сходните закономерности на историческия развой, които за всеки народ (и всеки исторически период) имат свои, специфични черти, са основата, върху която расне и се развива дадено литературно течение и влияние. Тая зависи мост" установи Г. В. Плеханов, който писа, че влиянието на дадена литература от една страна върху литературата на друга е пряко пропорционално на сходството на общест вените отношения на тия страни. "

Въпросът за сравнителното и типологическото изучаване на отделните литератури в марксисткото литературознание не е нов. Но на всеки нов етап този въпрос се решава по новому, разглеждат се нови негови аспекти, разкриват се нови страни. Марксистко-ленинското литературознание, след като преодоля компаративистката методология, често свързана с реакционната социология и естетика, през последните години постигна известна точност и яснота в определението на идейно-естетическата и философска същност на такова сложно понятие като типологическата общност на литературите, развиващи се при сходни социално-исторически условия, набеляза повече или по-малко точни граници между сравнителноисторическия и типологическия подход към литературата, реализира редица интересни и безспорно успешни опити в типологическото изучаване на родствените литератури. В тая насока допринесе много и позадълбоченото изучаване на естетическото наследство на класиците на марксизма-ленинизма, и научните дискусии, проведени в Института за световна литература „Максим Горки" към АН СССР, в Института по славяноведение към АН СССР и в братските социалистически страни (България, ГДР, Чехословакия), и новите теоретически изследвания по този въпрос на съветските, българските, германските и други литературоведи.

В областта на марксическата теория на сравнителното изучаване на литературите съвременната съветска наука разполага с немалки завоевания (трудовете на В. М. Жирмунски, Н. И. Конрад, М. П. Алексеев, Д. С. Лихачов, М. Б. Храпченко, Н. Г. Неупокоева, Р. М. Самарин). Направено е наистина много и всички се позоваваме на тези завоевания. Но постигнатото трябва да се развива, като се преодоляват грешките и се поставят нови проблеми. Съществуват още много нерешени, спорни въпроси, които имат важно теоретическо значение и се нуждаят от по-нататъшно обсъждане. Към този кръг въпроси спадат: понятието сравнително изучаване на литературата, основните типове сравнителни изследвания, тяхното разграничаване и връзки, методологическите им принципи. Ще започнем с това, че трябва по-точно да определим предмета на сравнителните литературни изследвания, термина и понятието „сравнително изучаване на литературата“. Да не се обръща внимание на тези въпроси, да се смята, че те нямат значение, е много погрешно. Терминът е свързан с понятието, а без понятия няма наука. Буржоазната компаративистика разделя и противопоставя така нареченото сравнително литературознание, свеждано най-често до изучаване на литературните връзки, влияния, и общото литературознание, което включва изуча ването на типологическите литературни явления. Подобна позиция се дължи на липсата на конкретно-исторически подход към литературата и, разбира се, е неоснователна - тя механически разединява единния процес и не може да даде научни резултати. В съветското литературознание се изказват различни мнения относно предмета на сравнителното изучаване на литературите. Най-приемливо е становището, отразено например в трудовете на В. М. Жирмунски - за различните типове литературни отношения. Като разграничава, но не противопоставя литературните връзки и типологическите сходства ученият с основание ги счита за обект на сравнителното литературознание.

Наследството в областта на жанровата теория еизпълнено с противоречия, със спорове, които преминават през десетилетия и дори векове, с множество изключващи се възгледи и обобщения. Последните няколко десетилетия не изменят на тази традиция. Дори на пръв поглед пъстротата от мнения сега изглежда по-голяма, защото времето още не е отсяло редица случайни предполо жения, неаргументирани концепции, мимоходом подхвърлени идеи. Тук, разбира се, не бихме могли да се спираме на нетипични и самотно звучащи съвременни възгледи, които често пъти нямат никаква допирна точка помежду си и биха ни заставили да се впуснем в уморителни описания. Да се обхване противоре чивата съвкупност от изказвания за жанра, дори в рамките на едно национално литературознание за кратък период от време, е практически неизпълнима и, струва ми се, безплодна задача. Ето защо целта ни еда изтъкнем само някои насоки на теоретическо изучаване в тази област, които имат сравнително повече поддръжници и в които проблемите са получили по-цялостен и системати чен израз. Една голяма част от съвременните възгледи за жанра се изразяват като частни наблюдения в по-общи литературно-исторически изследвания и имат съответния по-малък теоретико-доказателствен обем. През последните години обаче в марк систко-ленинската литературна теория и особено в съветската и полската се наблюдава силна активизация в областта на генологията. Върху материал от различни периоди на литературното развитие се обобщават съществени черти на жанра и на закономерностите в жанровото развитие. Учението за жанра заема своето реално място като показател на дълбоки и важни изменения в литературния процес. Макар че „сумата от монографически работи, посветени на отделните жанрове, все още да не създава историческа поетика", то съвкупност та от отделни забележки, статии, студии, монографии и по-цялостни изслед вания показва една твърде внушителна картина на движение, на търсения в лите ратурната морфология.

Уместно е да си припомним фразата, произнесена от Луначарски в периода на богостроителските" увлечения:,, Може би се заблуж даваме, но търсим." „Приличаща на истина", тази фраза не закъсня да предизвика искрометната ирония на В. И. Ленин, който в пред говора към първото издание на „Материализъм и емпириокритицизъм" отбеляза: първата половина на тази фраза съдържа абсо лютна, а втората - относителна истина. "1 Смисълът на иронията е пределно ясен: пътят към истината също трябва да бъде истински... За това задължително условие на научното изследване не се уморява да напомня Ю. Суровцев, насочвайки вниманието си към проблемите на националното многообразие и интернационалното единство на съветската литература, която, както сам признава, вече три десетилетия представлява съществена част от творческите интереси на автора на дадената книга". Действително може да се отиде много далеч (от истината!), ако руската история, както и историята на всеки друг народ, се изучава от гледна точка на силата на духа“ и „верността към идеята", без да се придава значение на такива дреболии като насоченост на „духа" и съдър жание на идеята". . . " - отбелязва ав торът на едно място. Защо не искат да разберат други критици („разделители" и замъглители на социално ясните истини). че художественото изследване на характерите на нашите съвременници, в това число и в „национален аспект", от глед на точка на националната самобитност", е дело на цялата наша многонационална литература, на всички писатели, които се стре мят към художествената правда и я постигат?" - недоумява Ю. Суровцев на друго място.