хуманист

Когато в първите дни след Девети септември 1944 година се срещнахме с Тодор Павлов в неговия кабинет, между Многото разговори аз казах: „Колко е хубаво, когато тържествува справедли востта. . .. Наистина в тия дни справедливостта тържествуваше: партизанските отреди слизаха от планините след дълга и тежка борба, накичени с хвойнови вейки, бръшлян и здравец, вратите на затворите се разтваряха, за да излязат борците за социална правда, победоносната Съветска армия шествуваше на Запад и помиташе остатъците на кафявата чума... Справедливо беше и това, че сам той, Тодор Павлов, по поръчение на партията, стоеше на кормилото на държавата. Той дигна ръка със своя характерен жест и каза с тон, който не допущаше никакви възражения: „Справедливост - ето нашата цел“.

Само до преди едно десетилетие ние бяхме привикнали години наред да сре щаме и виждаме внушителната, малко поприведена сякаш от товара на годините фигура на Людмил Стоянов да се отправя към някое от културните и научни средища на столицата, за да участвува на заседания и обсъждания, да се въз правя на трибуните на митинги и събрания, за да утвърждава и защищава на ционални и общочовешки истини. Бяхме свикнали да чуваме мъдрото му слово при чествувания на наши и световни първенци на духа, да възвестява принципи и идеи за социално добруване и духовно възмогване, да призовава на борба в името на правдата и прогреса, на мира и международното сътрудничество, да обвинява и заклеймява новите апологети на войната и на всякакви антиху манни теории. И винаги гласът му бе звучал с една естествена топлота, със за разяваща искреност, но властно и убедително, безапелационно, щом се касаеше да се защитят културата и цивилизацията от попълзновенията на всевъзможни те рушители на сътвореното от човешкия дух през вековете. По набразденото лице на каления в десетилетни схватки с тъмните реакционни сили у нас и в све та писател, в проницателния му поглед, в многозначителните му жестове, в покоряващата му усмивка се бяха отразили сякаш мъдростта на историята, изпитанията и прозренията на художника и общественика, слели се в едно единство, за да ни оставят уроци, така поучителни и необходими и в наше време. Все такава обаятелност излъчваше личността на Людмил Стоянов и когато се намираше в приятелски кръг, в близка среда, където се водеха разговори за националната ни литература и култура, за световната цивилизация, за онези животрептящи въпроси на нашата съвременност, с които той неотстъпно жи вееше. Те бяха станали за него насыщна храна, духовна потребност. И тогава пестеливите му думи излъчваха увереност и готовност да се вслушва в другите, създаваха атмосфера на взаимно доверие и откровеност. Присъствието му ся каш респектираше, налагаше се и тогава, когато мълчеше и само с поглед усмивка издаваше, че участвува в разговора. А когато разговорите понякога биваха с принизен духовен градус, когато минаваха на банални теми от еже дневието, размисли тогава и съзерцания, писателят като че ли се затваряше в себе си, за да се потопи в устремен към нещо по-значително, готов да се включи И отново, щом събеседниците минаваха върху теми с по-творчески характер. духовният Ето някои черти, с които и сега изплува в съзнанието ми физическият и образ на Людмил Стоянов, с когото имах възможност отблизо да 24 общувам, и то при различни външни обстоятелства и психологически състоя ния през последните 25 години от житейския му и творчески път. А, струва ми се, че малцина са онези наши писатели, чиято житейска и творческа съдба да е толкова поучителна, и то в много и различни насоки. Тя наистина ни предлага уроци, навежда ни на размисли по въпроси и от идейно-творческо, и от обществено-политическо, и от културно-естетическо, и от хуманитарно-нравствено естество.

Това признание на акад. Ангел Балевски, струва ми се, ни дава ключа да навлезем в неговия мисловен и нравствен свят, да вникнем в ония граждански и съкровено човешки изживявания, които са насочвали духовната му енергия към дела, еднакво скъпи на народа ни, на човечеството. Стига само човек да побеседва с него или да слуша разговорите му с други, да чуе изказванията му, които той прави така често като ръководител на Българската академия на науките, като член на толкова много научни, културни, обществени организации, да прочете стотиците му статии и слова, за да почувствува обаятелна та му личност, необозримата му хуманитарна култура, неистовото му родо любие, будната му гражданска съвест, готовността му да служи на националния и общочовешкия прогрес, на сътрудничеството между народите, на мира. От неговия кабинет човек излиза обогатен с нови идеи, с нови вълнения на сърцето и на ума, с едно чувство на възхищение от човека, изпълнен с толкова благородни помисли за народностно и нравствено извисяване, за утвърждаване на национални и общочовешки добродетели. Удивлява ни вълну ващата му съпричастност към народната съдбовност - и в миналото, и в наше време. За него тя е светая светих", подхранва всяка негова проява, вдъхновява го, когато на национални и международни форуми издига глас в защита на свещени човешки права, на хуманни идеи. Всеки, който е имал възможност да общува с акад. Балевски, не може да не се удиви на всеобхватните му познания по проблемите на историята, лите ратурата, културата на народа ни, на човечеството, на умението му да тълкува превратностите в историческите процеси, духовните превъплъщения на човешката личност, съдбините на света. Той извиква възхищението ни и със сладкодумието си, с образната, изпълнена с народни мъдрости мисъл, с феноменалната си памет, със способността да се вживява в народни и лични съдби, да се вълнува от произведенията на изкуството, да рецитира стихове от български световни класици - в оригинал и превод, да благоговее пред подвига мислители и общественици, на борци за свобода и правда в света. И след като се разделиш с него, продължаваш да си под обаянието на чутото, у тебе нахлуват размисли за род и родина, за историческата ни орис и за човешката цивилизация, за повелите на нашата съвременност, за перспективите на бъде щето.