Тайната

Сред великите руски писатели, страдалци и праведници, мъченици и светци, Тургенев е сякаш най-честитият, най-благополучният. Роден под щастлива зве зда, помазан от добри орисници, струва ти се, че той не е син на тази многостра дална, с кръв и пот пропита руска земя, а галено чедо на щедра и обилна Фран ция, от векове грижовна към своите духовни таланти, от векове натрупала ду ховни и материални блага. Най-напред това благополучие се натрапва в грубия си житейски смисъл. И Пушкин и Лермонтов са представители на „, златната младеж", и те са пилци на дворянски гнезда", и те в „нежни люлки са люлени“, но с колко шипове тръни е бил покрит пътят им от първите венци на славата до куршумите на под ставените убийци. И Гогол е престъпил прага на признанието с мажорно-тържест вените акорди на триумфален марш, но какъв тягостен, безнадежден реквием са последните дни от живота му. И Толстой е расъл под грижите на учители и гу вернантки, и той е късал цветя от градината на живота, и той се е обкичвал с лаврите на световната известност, и той се е стремял към хармония и равновесие в живота си. Но с цената на колко самоизтезания, лутане, гърчове. Какво да ка жем за Достоевски, познал анонимното величие на героя, на бореца срещу офи циалната власт, на рицаря на социалната съвест, но пак с цената на една смъртна присъда, на треперене пред ешафода, на близо десетгодишно заточение. Какво да кажем за Чехов, пожизнено молепсан с чахотката“, какво да кажем за кохор тата по-млади, може би не по-малко надарени и далеч не така прославени съвре менници, обидно рано покосени от жестоките условия на живот.

Много са подходите към изкуството на словото и в това се крие част от магнетичното очарование на критиката и литературознанието, на опитите да се интерпретира и тълкува художествената творба, да се докосне нейната „тайна". Значителните произведения често предлагат различни възможности да бъ де разчетено тяхното послание. Понякога субективното тълкуване, което не може да се приеме безрезервно, ни е по-интересно, а и по-полезно от вярното, но безкрило описание. Още повече когато това субективно тълкуване е дело на голям творец - мненията на Волтер и Л. Толстой за Шекспир, на Тургенев за Хамлет и Дон Кихот, или пък на Пенчо Славейков за Ботев. Вярно е, че в повечето случаи интересът към тези мнения е част от интереса към техните автори и едва след това - към анализираните произведения. Има нещо празнично във възможността да се тръгне след големия творец, да се проследят неговите пристрастия, оценки, несъгласия. Нещо подобно ни предлага „Тайната" на Богомил Райнов. В творческата лаборатория на нейния автор са обединени в неразделима, а и неповторима сплав субективният поглед върху литературата и обективното изследване на историческите процеси в нея, теоретически концепции за романа и наблюдения върху психологията на творчеството, спомени за съвременници и изповеди за собствения път в литературата. Свикнали сме да вярваме, че писателят знае повече от нас, не само от жи вота, но и от книгите. Не зная доколко това е всеобхватна закономерност, но поне като хипотеза е полезно, най-малкото поради мобилизиращото обратно въздействие върху писателите. Наред с другото авторът на „Тайната" е отличен пример за смайваща ерудиция, както по отношение на художествените произведения от миналото и съвременността, така и за литературата върху тях. Но не ерудицията ни привлича в този двутомен труд, поне не на първо мяс то. Защото навсякъде тя е допълнена, продължена и надхвърлена от мислите и идеите на Б. Райнов, който не обича да се прекланя пред авторитети, предпочита да спори с „големи и малки френски академици" според ефектния израз 1984 r.). от рецензията на Здравко Петров (Лит. фронт, бр. 50, Верен на своите идеи, Б. Райнов не изменя и на разбирането си, формули рано в разговорите му с Атанас Свиленов: „На мене винаги ми се е струвало естествено и необходимо писателят да изразява дори и най-сложните неща по възможно най-простия начин.

В литературните произведения се реализират две кшщеrщии за пространството по правило линейно и хоризонтално организирано, е безразлично по отношение на тайната, при втората- пространството, вертикално и центрично организирано, е сч)укТурирано според принципа на тайната - сакрална или профанна, а топосите в него се характеризират с присъствие или отсъствие на тайна, а в някои случаи с различна степен на такова присъствие. Ясно изразеното противопоставяне на профанните и сакралните топоси е осоЦено типично за християнския свят (в източната традиция то никога не е било така изострено). В литературата постепенно се тематизират различни топоси на тайната: планината, пещерата, градината, храма, града и др. Място на тайна става и предметът - реликвата, светият образ. В такъв предмет пространството сякаш се интериоризира, предметът е център и същност на тайнственото пространство. През Средновековието в такъв предмет се превръща и свещеният текст (книгата) като символ на света (Liber mundi), на Божието тайнство, на скритото познание (Голямата книга на алхимиците). Богът често се уподобява на запечатана книга (Книгата на живота). В "Откровенията на Свети Йоан" Агнецът-Христос разтваря запечатаната книга, възвестяваща гибелта на света. В някои средновековни версии на "Търсене на свещения Граал" Граалът е книга, символ на изгубеното слово, на най-висшата мъдрост.

1999 Книжка 1 Ботев на английски. Посвещение в тайната на българския космос