типа

Революционните спазми на Франция, започнали в края на осемнадесетия век, продължават и в нача лото на деветнадесетия. Смутното време създава условия за разместване и смесване на социалните пластоПо този начин един обикновен офицер, роден на остров Корсика, изкачва без усилие, без дори да се задъха, несигурните стъпала на обществената йерархия. През 1801 г. той ще се обяви за пожизнен консул, а на 18 брюмер 1804 г. - за император. Щастливата му звезда ще подклажда илюзиите на много честолю биви младежи дълго след като самият Наполеон е разбрал, че амбицията му да подчини на волята си цяла Европа е неосъществима. Неговата личност става историческа персонификация на типа амбициозен герой от литературата - оттук се отделят и две основни тематични линии, получили съществено развитие в произведенията на най-значимите писатели на ХІХ в. Първата от тях - за амбициозния герой, който се издига в обществото, ще получи блестяща защита от автори като Балзак („Шагренова кожа“, „Дядо Горио", „Изгубени илюзии"...), Стендал („Червено и черно"), Зола („Възходът на семейство Ругон“, „Негово превъзходителство Йожен Ругон"...), Мопасан („Бел ами“), Такъри („Панаир на суетата") и други. Вто рата тематична линия има по-идеен, духовен характер - за свръхчовека, който принадлежи към духовния елит на човечеството и който може да разполага със съдбата на останалите. Тези две тематични линии се интерпретират още в античната литература, но личността на Наполеон сякаш дава силен тласък за тях ното развитие през деветнадесетото столетие. Ето защо Балзак ще напише в романа си „Модест Миньон": ... не може да има нещо голямо в един век, на който царуването на Наполеон служи за предговор Докато Западна Европа с барутни урагани търси по-прогресивни пътища за развитие, Русия е сп вана от оковите на самодържавието: затова са толкова силни и противоречиви духовните тежнения в страната, като всяко от тях търси по свой път и в съответствие със своите убеждения отговор на големия въпрос за съдбата на Русия. Това е епоха на диалози" (М. Бахтин), на големи идейни сътресения. Оттам и лите ратурата ще отразява диалогичния характер" на своето време и ще търси отговор на въпросите „Какво да се прави“, „Кой е виновен“, „Кой в Русия живее добре". Достоевски сякаш стои настрана от тази истори ческа конкретност и търси отговор на по-общите, значими въпроси на човешкото съществуване, но отли чителната черта на неговата епоха - изострената и дейност - неминуемо ще сложи отпечатък върху творчеството му. Героят на първия му голям роман ще постави началото на поредицата от герои идео лози, всеки от които ще надигне своя равноправен субективен глас сред идейното многогласие в произве дението и влизайки в диалог с другите герои идеолози, ще се сражава за своята идея.

През 1895 година излизат две книги, чиито художествени амбиции се доближа ват, - втората част на „Драски и шарки" от Иван Вазов и „Бай Ганьо" от Алеко Константинов. Жанровата неординерност, особено на втората, шокира тогавашната литературна критика, но общата тема - проблемът за съвременния живот, за съвремен - ния българин, предизвиква съпоставителни оценки. В списание „Български прегледа Беньо Цонев отбелязва: „Тъкмо пред Великден столичната публика бе дарена две писани яйца: „Бай Ганьо" и „Драски и шарки-2". Бях сам свидетел, как харчеха като топъл хляб казаните две нови книги на двамата наши писатели и как тия две книги бяха дневният въпрос през великденския празник тая година. А този интерес към съчиненията на Вазова и Константинова, това движение, което размърдва умовете у нас, макар и за няколко дена, показва, че нашите поети са улучили струната на българското сърце, сполучили да задоволят не твърде взискателния вкус на българската публика. "orsito en-нан банну TERROTO на ce Очевидно е, че тематично и двете се вписват не само в контекста на литературата на 90-те години, но също така и на читателските търсения от периода. Литературната им съдба обаче е по-различна. Докато „Драски и шарки" остава едно от добрите произведения на Вазов, то името на героя на Алеко се превръща в нарицателно, B което често се вплитат идеологически национални и психологически тълкувания. Или, казано по-точно, книгата на Вазов заявява и застива в своето присъствие в литературната история, докато произведението на Алеко генерира непрекъснато но ви значения, предизвиква по-често диалога на времето със себе си, по-често се вмества B културното битие. Може би проблемът за културното битие на двете книги има значимост и на равнището на естетическата оценка, но не това е целта на този текст. Пояснителните подзаглавия и на двете подсказват полето на общи значения: „Очерки из столичния живот" пише Вазов, а за „Невероятни разкази за един съвременен бъл гарин" разказва Алеко. Заявяват се два литературни модела на действителността - на столичния живот и на героя на 90-те години. Какъв е механизмът на тези модели, ca ва как се изгражда светът в тях, как функционира героят и как се създава той- това част от проблемите, които те представят пред литературната история. Като осноза анализ ще послужат двата текста - от една страна, цикълът разкази на А. Константинов, и от друга-цикълът„Кардашев на лов“, вграден като последна, за вършваща част на очерците на Вазов. Свързващите общи герои - бай Ганьо и писателят Кардашев, предполагат и особената циклична структура на двете произве дения. Докато това на Алеко е една книга, съставена от две части, разполагащи героя в две различни пространства - „Бай Ганьо тръгна по Европа“ и„Бай Ганьо върна от Европа“