Типове

Тенденциите в една национална литература са преди всичко в тяхната не прекъсната динамичност отношения на течащото, незавършено ново към определеното, традиционно старо. Борбата или просто релефната отлика на новото от традиционното е забележимото начало на тенденцията, но това съвсем не значи, че тя съществува в литературата едва от момента на изразения конфликт с наследеното. Латентният период на съществуването на една тенденция е обикновено естественият развой на господствуващия литературен стил и свързания с него естетически критерий. Именно тук в позитивното, възходящо развитие на възшествуващата художествена тенденция и като момент от ней ното развитие се явява зародишът на тенденцията-опозиция. Унаследявайки един комплекс от художествени похвати, този зародиш става забележимо несвой в момента, когато опозиционно започне да проявява своята природа. Но зараждането на една тенденция не е никога резултат само на движението на литературния процес. Точно обратното - то, както и самият литературен процес, е дълбоко свързано с еволюцията на обществото, с еволюцията на неговите национални, социални и естетически критерии, най-сетне с посоките и същността на развитието на онези литератури, с които избраната най-непосредствено контактува. В сферата на активизираните междуезикови контакти на ХХ в. последното обстоятелство все повече засилва своята важност. Съществуването, развитието и доминацията на определена тенденция в литературата е изключително сложен комплекс, който за съжаление не може в изучаването на историята на самата тенденция да остане само с констатираното си наличие. Историята на една жива, незавършена литературна тенденция е отговор преди всичко на въпросите „защо“ и „как“ и след това е фактологи ческо-исторично или друго обяснение. Безспорен факт е за българските литературни историци и критици новият дух на българската литература след 1956 г. Още точната отграничителна датировка сочи огромната роля на социалните и политическите събития от тази година върху литературата. Но тази явна разлика, следствие на една дълбока промяна в обществения живот, не става, да повторим, по-обяснена след констатирането й. Общественият климат е повод и източник на промяната - това е неоспоримата, исторически дадената, така да се каже, страна на тезата. Същ ността на самата промяна в литературно отношение - това е спецификата на самия литературен процес, изразена в нови стилове, нови форми, предпочитанието към нови жанрове, израза на нови отношения между героя, автора, 101 публиката и героя, автора и света. Догматичната проза на 50-те години бе на пълно преодоляна през последните 20 години, но движението в тези години оттласна далеч авторите и от стила на епичната проза на тия години - доброто наследство, което критиката достойно оцени, стимулирайки същевременно авторите към подобен начин на писане. И досега у някои критици се чете носталгията по епичните платна на 50-те години. Нещо повече, тя е носталгия и на редица автори. Въпреки това българската проза не се сдоби с нови ро мани от рода на „Тютюн“ и „Обикновени хора“, „Железният светилник " и „Иван Кондарев“. Вместо това се явиха и спечелиха своя аудитория новите и различни по дух книги на Емилиян Станев, на Павел Вежинов и Андрей Гуляшки, книгите на Камен Калчев, Богомил Райнов, Илия Волен, Веселин Андреев, Николай Хайтов, Йордан Радичков, Ивайло Петров, Генчо Стоев, Блага Димитрова, Антон Дончев, Иван Давидков, Драгомир Асенов и т. н. Тия книги ведно с творбите на Дико Фучеджиев и Георги Мишев, заедно творбите на цяла редица още автори и с творбите на най-новата прозаическа генерация представляват днешният ден на българската белетристика. Обзели в себе си черти от прозата на 50-те години, тези творби, създадени доста често от автори, участници в прозата на предния период, са видимо различни, нека повторим, от епичния дух на литературата в онзи период. Те несъмнено пред ставляват нова тенденция (или тенденции) в развитието на българската лите ратура.

Без амбицията да създавам теориЯ и без да прекалявам с описанието на фактите, тук ще се опитам да изложа своето виждане за житието, да направя своето "уточнение на теорията" • Тук би трябвало да представя своето разбиране за житието, за неговата жанрова определеност. Но познатите ми формулировки за житийния жанр не са надхвърлили знаменитото определение на В. О. Ключевеки отпреди повече от век за житието като стройно и сложно архитектурно здание, в чиито еднообразни фор.ми са се стремили да влагат разнообразни исторически явления • А и опитите за създаване теоретичен модел на средновековните славянски литератури все по-настойчиво подсказват необходимостта ... търсенето на ефектна формула, която да обяснява всичко за жанра в средновековната литература, да бъде заменено от усилието да се изгради убедителна, обстоятелствена (и естествено тромава) парадигма от критерии 4, които да поставят в полето на средновековната словесност познатите ни текстове, да уточняват техния генезис, структуриране, функции и взаимоотношения, като изхождат от адекватни на Средновековието, но в определена степен и на съвременната литературна теория разбирания за текст, жанр, литература. Поради всичко това засега приемам безспорното определение на житието като книжовен жанр и се надявам да разбера до каква степен то изразява спецификата на средновековната словесност и доколко се вплита в многовековния общ повествователен поток на световната литература.

При сравнение на основните аспекти на хистерията и на шизофренията като особено характерен се очертава добре известният контраст в отношението им към обекrа. При хисrерията това отношение значително надвишава по интензивност средното равнище,.а при шизофренията едва го достига. В междуличностните отношения то проличава по това, че при хистерия имаме емоционален контакт с пациента, а при шизофрения - не. Тук няма да говорим за изключенията от това правило. Разликата се проявява недвусмислено и при останалите симптоми на двете заболявания. Интелектуалните симптоми на хистерията представляват фантазми, които могат въз основа на общочовешкото да се обяснят с личното минало на болния; при шизофренията обаче фантазмите имат характер, много по..fiлизък до съня, отколкото до психологията на будния човек. Освен това вместо личен споменен материал откриваме материал със силно изразен архаичен характер. Тьй многобройните физически симптоми на хистерията, които обикновено силно напомнят клиничната кар1Яна на известни .и впечатляващи органични заболявания, не се срещат при шизофренията. Or всичко това ясно . личи, че хистерията се отличава с центробежно, а шизофренията - с центростреМително движение на либИдото. И обратно, компенсиращото влияние ~а МЩ~Мо- · то заболяване при хистерията предизвиква ограничаване и принудителна центростремителност на либидото, което замества реалното преживяване с блянове наяве, болест на легло, затвореност в санаториум и т.н. Затова пък болният от шизофрения, който в инкубационния стадий се затваря и потапя в себе си, чрез компенсаторното въздействие на болестта бива тласнат насилствено сред обществеността, където се опитва .да привлече вниманието чрез умишлено набиващо се в очи, предизвикателно или направо агресивно поведение. Аз нарекох тези две противоположни посоки на либидото екстраверсия и интроверсия; при паrологичните случаи, когато породените от повишената възбудимост химери, фикции или фантасмагорични тьлкувания замъгляват преценката на пациента за обекrа и за самия него, аз бих добавил определението регресивна. Следователно, ние говорим за екстраверсия във всички онезИ случаи, когато индивидът насочва целия си интерес към външния свят, към обекrа и му придава изключително значение и също такава ценност.