Толстой

В разгара на Първата световна война, вече дванадесетгодишен, аз за пръв път вкусих от страшната и неутолима магия на художествената литература. Всичко, което беше останало от чичо ми, току-що завършил гимназия и мобилизиран в школата за запасни офицери, аз го открих, прочетох го и го препрочетох. То не беше много, ноно беше подбрано. И тъкмо това може би ме спаси от увлечения по разни криминални и пошли книжлета, каквито мои съученици четяха. Един ден ми потрябва нещо, предположих, че то е бутнато някъде във високата полица на стаята, в която живеехме. Сложих стол, покачих се и надзърнах. На полицата не намерих онова, което търсех, но открих две книги, оставени вероятно от чичо ми. За мене тази „находка" беше по-интересна и по-скъпа от всичко друго. Свалих двете книги и ги отупах внимателно от праха. Най-напред се залових за по-дебелата книга - тя беше с тъмни корици и заглавието едва се четеше. Това беше някаква драматизация на „Ана Каренина", преведена на български. За пръв път в живота си попаднах на драматическо произведение. Театър не бях виждал, театрално представление не бях гледал. За мене беше малко чудновато, дето в тази книга не се разказваше за хората, както се разказваше в романите и повестите, които бях прочел вече, а самите герои разговаряха помежду си. Прочетох с голямо напрежение тази драматизация на „Ана Каренина", но аз нито можах да я проумея както трябва, нито пък тази изразна форма ме увлече и задоволи.

Първите писателски имена, които съм запомнил още от най-ранна възраст, са имената на Иван Вазов, Пенчо Славейков и Лев Николаевич Толстой. Би трябвало, от чувство за справедливост, да спомена тук и Майн Рид, макар той да стои на определено място в паметта ми, също и в сърцето ми, дето езапазена за него топла благодарност. Обичта ми към П. Славейков започва със стихотвоението му „Цар Самуил“, но още по вече с моята първа и последна среща лично с него в двора на църквата в родния ми град в Македония през месец септември 1908 година, когато аз бях тъкмо на десет години. На особено място и в паметта, и в сърцето ми стои Лев Толстой. Не си спомням точно кое от неговите произведения съм прочел най-напред и още като дете там, в родния ми град, но то беше или „Казаци“ или „Хаджи Мурад", а може би и двете по едно и също време. Ведно с моето Детско непосредствено възхищение, с едно дълбоко чувство на душевно задоволство, на яснота и пълнота, спомням си, че още тогава, с детската си наивност, почувствувах желание да стана писател като Лев Толстой. И дори, с момчешката си самонадеяност, аз не се сдържах и доверих това свое желание на най-близките си другари. На тая ранна въраст ние искаме да приличаме на тия, от които се възхищаваме най-много и които наймного обичаме. И, когато не сме се излъгали в своята обич, тия наши чувства остават непроменени през всичките ни възрасти.

Когато човек помисли за Толстой и за незаличимата следа, която оставят в душата на читателя неговите произведения, усеща поразен както величествения обхват на творчеството му, така и жизнената правда, отразена в него. Ние можем да прочетем произведенията на револю ционните демократи, да проучим търпеливо исторически трактати, да вникнем в подтекстовете на пожълтели архиви от деветнадесетия век и най-сетне, с опита на съвременността и знанията на историческия мате риализъм, да разберем и смисъла на всички тогавашни събития, но въл нуваща и убеждаваща сърцето представа за драматичните човешки конфликти в необятната руска земя и нейния народ от предреволюционната епоха можем да добием само след като прочетем многохилядните страници от Толстой. Обективни закономерности управляват неумолимо хода на обще ственото развитие. Но едва ли можем да отречем, че нравствените качества в един народ, създадени от историческите условия и традициите му в борбата за свобода, ускоряват или забавят действието на тези закономерности. Толстой, стигайки до оня висш синтез между интелектуалното и емоционалното отношение към действителността, от който се ражда изкуството на реализма, успява да отрази с ненадминато художествено майсторство жизнения устрем и дълбоките противоречия в руския народ през деветнадесетия век. А именно с този устрем и с преодоляните вече социални противоречия, с опита си от борбата срещу безброй нашестве ници и с революционните си традиции днес руският народ утвърждава живота и води напред цялото човечество, зачитайки правата и качествата на всички останали народи. Оттук произлиза не само отдавна изтъкваното общочовешко значение на Толстой като художник и нравствена личност, но и неговото съвсем конкретно съвременно значение в днешния порив на народите към освобождаване от духовното и икономическото робство, към мир и социализъм.

Щабскапитан Михайлов от втория севастополски разказ („Севастопол през май") на Лев Толстой е скромен човек. Скромно е и неговото място в морето от критически писания за творчеството на великия писател. Там почти не се мярка високата, прегърбена фигура на щабскапитана. Тя сякаш се притаява зад едрия силует на дремещия фелдмаршал Кутузов, зад блясъка на неспокойния, вечно задъхан княз Андрей, зад романтичното очарование на Хаджи Мурат или най-после - зад барутния дим, обгърнал капитан Тушин. От всички интересни герои на писателя за щабскапитан Михайлов еписано най-малко. В това има и нещо закономерно. Защото той е един от ранните любимци на Толстоя. В него писателят езаключил много от съкровените си младежки наблюдения и мисли. Но именно затова ще видим как този характер многократно се превъплъщава с едни или други от своите качества в различни по-късни герои на Толстоя. Тези послешни герои засенчват първия.

Най-значителното в творческото дело на Куприн есвързано с живота на руската армия от края на миналия век. Той видя и художествено раз кри непреодолимата тежест на тогавашната военна дисциплина, която смачква чувствата и мислите, за да направи душите на хората сухи и равни като казармените плацове. Той показа на хиляди читатели ве ковната сила на тогавашната военна йерархия, която постепенно пре връща командирите в тирани, а подчинените в автоматизирани изпълни тели. Той надникна зад позлатените щампи на така наречените офицер ски добродетели и зърна как хитро пълзят лицемерието, кариеризмът, завистта. Този тих, скромен човек, руски царски офицер, беше изкован от същия благороден метал, може би, само не така бляскав като декабристите, „железни мъже, закърмени от вълчица", както се изразява Херцен за тях. И Куприн съумя да вдигне на слабите си плещи цялата тежест на кадетското, на юнкерското възпитание, на гарнизонния живот в затън тената провинция, на уставите и дисциплината и да се разбунтува. Има един тежък, повратен момент в живота на писателя: през 1893 г.. когато пропада на изпита за постъпване в генерал-щабна академия в Петербург, той решава да напусне армията. Младият човек не прите жава нито рента, нито професия. Цял живот той е бил в сиропиталища иказарми, цял живот е бил учен на дисциплина и послушание. И изведнъж офицерът чувствува, че не може повече, че уставните корици са станали тежки като олово, че въздух не му достига в просторните казармени помещения. И въпреки спокойния живот, осигуреното бъдеще. красивите мундири, гарнизонните балове той трябва да изостави всичко това, за да намери своята истинска същност.

И досега нямаме книга за естетическите възгледи на Толстой. Жалко Такава книга би ни помогнала не само да осмислим художественото на следство и теоретическите позиции на гениалния писател, но и по-дъл боко да проникнем в някои съществени и сложни проблеми на нашето съ временно изкуство. Тази тема обаче отдавна е привличала вниманието на нашата наука. В трудовете на В. Асмус, Б. Бурсов, С. Бичков, К. Ломунов, Л. Опулска, В. Малинковски и други изследвачи са разкрити много съществени страни от естетическата система на Толстой. Но тя е толкова широка и противоречива, че от време на време е необходимо отново да се сверят или уточнят някои нейни граници, за да се представи общата картина колкото се може по-достоверно. Само в такъв случай може ясно да се разбере какво от есте тическото наследство на Толстой принадлежи на миналото и какво продължава да живее активно и сега. Естетическите становища на големия художник са винаги интересни - интересни затова, че неволно свързваме тези становища с неговата жива творческа практика и по такъв начин можем нагледно да проверим тях ната жизненост и дълбочина. Оттова далеч не следва да разглеждаме есте тиката на Толстой само като „самопознание на гениален художник". Такъв възглед, който понякога съществува у нас, стеснява и обеднява нейното значение. Естетическите възгледи на Толстой обобщават не само неговото собствено творчество, но и художественият опит на руската и световната литература.

В резките спорове, които днес се водят около социалистическия реали зъм и неговите взаимоотношения с модернизма и критическия реализъм, осо бен смисъл придобива проблемът за формирането на новия герой у ония автори, които до социалистическия реализъм идват от модернизма през критическия реализъм. Правилното решение на тоя въпрос позволява да се даде по-цяло стна и вярна картина на съвременния литературен процес - от една страна, от друга - да се преодолеят като догматични редица концепции и мнения, които обективно снижават ролята на писателя като творческа личност, от късват проблема за формирането на новия герой от способността да се усвоява великият пример на класиката, от въпросите на новаторството, художестве ната форма и т. н.

Литературата за Лев Толстой показва, че всяка епоха е пристъпвала към оценка на неговото творчество със собствен критерий. Това, което за демократично настроения представител на реалистичната литературна мисъл от втората половина на миналия век Н. Н. Страхов е изглеждало в творчеството на Толстой неоспорима ценност, именно то за реакционера декадент Д. Мереж ковски представлява художественото безсилие на великия писател. Не пра вят изключение от тази обща постановка за проучване на творчеството на Л. Толстой и неговите късни произведения. В сравнение обаче с огромната литература, която е посветена на гениалния писател, публикациите върху късното му творчество са малко. Независимо от това те очертават твърде ярко основните тенденции в дореволюционната и следреволюционна руска наука, които с малки изключения се свеждат до отричане на творческите възможности на стария Толстой и художествената значимост на неговите творби - Крайцерова соната“, „Отец Сергий“, „Смъртта на Иван Илич“, „След бала" и др.

Неотдавна издателство „Народна култура" пусна на пазара монография за Лев Николаевич Толстой. Изданието е юбилейно - през август м. г. цялото културно човечество тържествено отбеляза сточетиридесетгодишнината от рождението на писателя. На български език досега са излизали множество статии и бележки - оригинални и преводни - като се почне от 1898 г., когато се празнува седемдесетгодишнината от рождението на Толстой и петдесет години от литературната му дейност. Ще напомня найзначителните от тях - рецензията на Димитър Благоев за трактата „Що е изкуство? по случай българското му издание през 1900 г., предговора на Петко Тодоров към брошурата на Лев Толстой „Времената са близки", отделни работи на Васил Коларов, Вела Благоева, Георги Бакалов, признания и преценки на Иван Вазов, Алеко Константинов, Стоян Михайловски и други. Целият този и допъл нително събраният от автора материал е легнал в основата на монографията „Л. Н. Тол стой и неговото влияние в България". Няма спор - това е първото цялостно изследване от български литертуровед върху живота, литературното творчество и философскоетичните идеи на великия мъдрец от Ясна Поляна. Сред огромната - и по размери, и по мисли - критична литература за Толстой, книгата на Георги Константинов ще се нареди не на последно място. Преди всичко тя увлича и вълнува с личното отношение на изследователя към многото и често пъти взаим но изключващи се проблеми и идеи, които за стъпва сам Толстой в течение на повече от половин век най-активна и резултатна творческа дейност, и под перото на който се раж дат толкова изумителни художествени произ ведения.

Съветското литературознание отдавна се занимава с тази тема - направено е много по изучаване на Лениновото наследство и по-специално изледвани са статиите му за Толстой. Подробно е анализирано съдържанието на тези статии и е показано принципното им различие от всичко, писано дотогава за Толстой в народническите и либералните издания и социалдемократическия печат - легалния и нелегалния. Събран е богат фактически материал, направени са интересни наблюдения и редица сериозни теоретически обобщения. Но предметът е толкова дълбок и значителен, че едва ли някой ще се осмели да признае тази тема за изчерпана. Напротив, нашето литературознание може би едва сега се приближи до възможността да я изследва цялостно и с такава научна обстоятелственост, каквато съответствува на важността на предмета. Лениновите статии за Толстой спадат към най-изтъкнатите произведения на световната естетическа мисъл. И макар че за тях е писано много, техният теоретически смисъл и методологическо значение все още не са извлечени и усвоени в пълна степен. Ето защо нужно е наново да се обръщаме към безсмъртните страници на Лениновото наследство и в тях да се опитаме да открием ония моменти, които днес за нас са особено поучителни и имат значение не само във връзка с творчеството на Толстой, но и за решаването на остри проблеми на нашата съвременна естетика и литературознание.

Гениален писател и велик мислител, Лев Толстой, както никой друг от руските писатели на XIX в., оказва своето благотворно въздействие за духовното формиране на българската интелигенция в началото на настоящото столетие. Той непосредствено влияе върху творческото развитие на Ив. Вазов, П. Славейков, А. Страшимиров, П. Ю. Тодоров и много други представители на творческата ни мисъл. Не случайно в своето слово, произнесено през 1910 г. по случай смъртта на великия писател, П. Славейков казва: „Сянката на Толстоя се простира и над нас, над нашия културен и нравствен живот.. както на безчет други гениални представители на руската мисъл и дело. Същото мнение изказва и П. Ю. Тодоров, когато говори за значението на Л. Толстой за българската култура: „Нигде на света руското слово не е тъй авторитетно, руската книга не играе такава велика и благородна роля, както в нашия духовен живот. "3 И това се отнася не само за началото на века, когато са направени тези изказвания, но и за по-късно време - когато творчеството на Толстой изцяло влиза в духовния бит на българския народ и става съществена част от неговата духовна храна. Най-големите писатели, които идват след Пенчо Славейков и Петко Тодоров, като Йордан Йовков, Ангел Каралийчев, а след тях Георги Караславов, Димитър Талев, Димитър Димов, Емилиян Станев и др., по-малко или повече са се учили от Толстой и всеки от тях би могъл да го нарече свой учител.

В нашата литературна наука неведнъж се е прокрадвала мисълта, че Йордан Йовков е най-талантливият ни писател от „школата“ на Лев Толстой. В същност тук не може да става дума за „школа", тъй като авторът на „Война и мир“ не създава такава. Но повечето от големите ни учени са чувствували, че в светоусещането на Йовков, в отношението му към човека и най-вече в изображението на войната има нещо „толстоевско". Струва ми се, че те не грешат! Военната тема заема изключително важно място в творчеството както на Толстой, така и на Йовков. Тя вълнува двамата писатели през целия им съз нателен и творчески живот и определя до голяма степен тяхната физиономия на творци. В повечето от белетристичните им произведения се чувствува полъхът от войната или споменът от нея. Неслучайно Толстой е обичал да се шегува, че не е дослужил до генерал от артилерията, затова пък станал генерал в литературата“. Но едва ли би станал такъв, ако не беше минал през тежките изпитания на войната. Войната разкрива пред него нравствено-етичните измерения на човека и го сближава с руския народ. Тя му позволява да надникне в най-съкровените тайни на човешката душа, да я опознае и обикне. А колкото до Йовков, войната наред с всичко друго обръща погледа му към творчеството на великия писател свой C и му помага да открие в негово лице предходник и учител. Аз няма да разглеждам как и върху какви фактори се формира мирогледът на нашия писател, каква е неговата класова същност, какви са връзките му патриархалното селячество и т. н. - въпреки че това би могло да ни подскаже много по отношение на предпоставките, които определят интереса на Йовков към Толстой. Но аз искам да посоча, ако не друго поне фактите, които потвърждават този интерес. Още преди войната като учител в Добруджа Йовков се „увличал“, както съобщава някогашният му колега д-р Стефан Мартев, по художествените произведения на Толстой. Привличала го е тяхната „антимилитаристична пропаганда". По-късно в едно писмо, датирано от 25. III. 1916 г. от фронта, Йовков моли своя приятел Сп. Казанджиев да му изпрати повестта „Казаци" на Л. Толстой.

Тези думи на големия полски романист отдавна би трябвало да станат отправна точка на редица изследвания от контактологично и типологическо есте ство, които на сравнителна база биха хвърлили светлина върху някои централни проблеми, чието решение в историческите романи на Толстой и Жеромски е свързано с цялостната им творческа концепция. В това отношение сравнителното изследване на „Война и мир“ и „Пепелища", двете най-значими произведения на руската и полската литература, отразяващи епохата на Наполеоновите войни, крие богати възможности за сравнително-литературна интерпретация на проблеми, чийто философско-исторически характер и особено художественото им решение от двамата големи славянски романисти дава категорично основание да бъдат квалифицирани техните романи като историческа проза от нов тип. Широтата на философския поглед върху историята, идейната дълбочина на историческото мислене, което почива на основния философски тезис за решаващата роля на народните маси в историческото развитие, схващането за зависимостта на действията на историческите личности от обективните закономерности, значението на моралния фактор във войната и пр. - това са едни от най-съществените завоевания от философско-историческа гледна точка на Толстой и Жеромски в областта на историческия роман. Разбира се, различните исторически епохи, в които са създадени двата романа, характерът на литературния живот, националният поглед върху събитията, философските и психическите диспозиции на авторовите индивидуалности и т. н. неминуемо слагат своя отпечатък в една или друга степен при художественото решение на посо чената проблематика. Но когато се потърси решението на явленията в тяхната обща, типова характеристика, не може да не се съгласим, че като цяло творческите концепции на Толстой и Жеромски, особено що се отнася до проблемата за ролята на народните маси и на личността в историята, носят белезите на дълбоко сходство. Несъмнено редица сходства между романите „Война и мир“ и „Пепелища" идват като резултат на конкретно влияние на Толстой върху Жеромски.

Съвсем нова, още миришеща на печатарско мастило книга, е издадена в Прага през пролетта на тази година - „Лев Николаевич Толстой, как го възприемах..." След многоточието следва дълъг списък от имена, който започва с името на Ленин: Луначарски, Горки, Ролан, Уелс, Томас Ман, Зегерс, Хемингуей, Ивашкевич, Талев, Моравия. Статии, изказвания, размисли. Работи на съветски изследователи. Чешки отзиви: от спомените на Зденек Нейедли за пътуването му в Ясна поляна до аналитическото есе на Александър Матушка, B в което се говори за съвременното значение на Толстой. Това е една от първите книги на Толстоевата юбилейна година, излязла чужбина. Книгата е направена добре: в нея може да се проследи как от десетилетие на десетилетие расте в нашия век световният авторитет на Толстой и с колко сериозна полемика е било съпроводено усвояването на уроците на руския писател. Когато човек чете пражкия сборник, се замисля как всяко ново литературно поколение намира в наследството на Толстой нещо особено привлекателно за себе си в светлината на своя опит. И Тук са тесни рамките на литературознанието. В крайна сметка става дума не само за процесите на влияние и творческо възприемане. По-уместно в слу чая е френското понятие presence - присъствие, участие, значимост. Присъст вието на Толстой в днешния живот на планетата не е винаги лесно уловимо ако изхождаш само от преките литературни отзвуци и търсиш признанието на бла годарните ученици, може дори да ти се стори, че Толстой с цели десетилетия изчезва от сцената на световното художествено развитие. Но това впечатление е само измамно и чисто външно. Днес, когато социализмът стана реалност на една трета от земното кълбо, когато социалистическото изкуство все повече се осъзнава като водеща художе ствена сила на съвременността, особено ясно изпъква правотата на известното Лениново предвиждане: само тогава ще бъде разбран Толстой в цялата грандиозност на своите съвършенства и своите противоречия, когато масите „си създадат човешки условия на живот и отхвърлят игото на помешчиците и капиталистите".

Книгата на българския толстовед Ангел Анчев „Лев Толстой и българската литература" е сполучлив завършек на многогодишни усилия, насочени към изясняване на Толстоевото влияние върху българската литература от Вазов до наши дни. Обект на изслед ване тук са писатели с подчертан афинитет към епичното виждане и изобразяване на дей ствителността - Ив. Вазов, Й. Йовков, Д. Талев, Д. Димов, Г. Караславов и Ем. Станев. Както се вижда, една забележителна плеяда български писатели, въведена в орбитата на Толстоевата художествена мисъл и съизмерена с нея в сравнителноисторически и типологически план. В подбора на самите писатели няма нищо удивително. Това са родени пластици и като изключим в известен смисъл Д. Димов, чиято аналитична мисъл напомня по-скоро за традициите на Достоевски, то генеалогичната линия" на останалите писатели спокойно може да бъде изведена от Л. Н. Толстой, разбира се, без с това да се подценява националната ни литературна специфика. Смисълът и предназначението на настоящата книга е преди всичко в отговора на поставения въпрос: с какво и в каква степен нашите писатели се явяват достойни наследници и продължители на Толстоевите традиции и в резултат на това - какви са проявленията на толстоевското начало в българската литература. Първата глава на книгата е една равносметка в библиографски и културно-исторически план на Толстоевото проникване в България. Тя очертава една динамична картина в отношението на българската художе ствена мисъл към наследството на Л. Толстой. Трудна е задачата, която си поставя авторът в тази глава - да проучи българската критическа литература, отнасяща се до жи вота, учението и творчеството на Л. Толстой, намерила място в периодичния ни печат от последното столетие и похвални са усилията му да осмисли, класифицира и актуализира този огромен фактически материал, свързвайки го тясно с културно-историческия и даже с политическия живот в нашата страна. Задъл боченото познаване творчеството на Л. Толстой, както и картината на българската дей ствителност през този период предпазват автора от субективни увлечения и грешки при оценката на критическия материал: той търпеливо, обективно и с разбиране отделя прогресивното и рационалното от онова, което вече е осъдено от времето и историята; съживява мисли и оценки, правещи чест на нашата художествена и критическа мисъл. Сред дългия списък на писатели, критици и обществени дейци, които по един или друг повод са се докосвали до Толстоевото творчество и учение, голямо впечатление прави речта на П. П. Славейков за Толстой. Удивителната интуиция на нашия голям пост и мислител му помага да усети най-важните страни в творчеството на руския писател и да даде вярна постановка на въпроси, които едва съвременното толстоведение успя да разреши.

Още в първите години след Освобождението творчеството на Лев Толстой ангажира вни манието на българското общество. Причина за това е не само огромният авторитет, с който се ползува руската литература в България, но и безспорните достойнства на големия руски разказвач. Актуалността на съдържанието, жизнената простота на формата, ролята на защит ник на, унизените и оскърбените“ и на вечен търсач на истината за живота правят особено близки на българския читател творбите на великия реалист и хуманист Лев Николаевич Толстой. Много са изказванията на наши културни дейци за мисията на руската литература в България. Георги Бакалов, за когото тя е най-разкошния плод на световната култура", споделя следното: „Никоя литература не е упражнявала тъй благотворно и тъй дълбоко влияние върху българите още от преди Освобождението, още от периода на Възраждането, както руската литература... Идейните течения у нас - и не само в книжнината, но и в обществения живот - винаги са се намирали под непосредственото и дълбоко влияние на руската литература... Руската книжнина бе оня неизчерпаем резервоар на духовна храна за българската интелигенция, без който тя не можеше да си представи духовното съществуване. "1 Особен интерес предизвиква както в цял свят, така и у нас идейният прелом във възгледи те на Толстой. За българина този прелом излиза извън сферата на литературата. В изказани по един или друг повод мнения се изявява позицията на болшинството читатели, че основата, на която се заражда Толстоевото учение, е руската обществена действителност в края на XIX в. Възприето по този начин, творчеството на Толстой оказва въздействие не само със своята художествена значимост, но и като носител на идеи, намерили благоприятна почва за разпространение в следосвобожденска България. В много от изказванията прозира порасналото съ знание на нашите културни дейци за ролята на литературата в живота на народа, а оттук и же ланието им на българския читател да бъдат поднесени най-добрите образци на световното изкуство.

Бедният, свит добруджански учител и потомъкът на знатни графове и князе израстват като творци и личности при противоположни условия. Различна е действителността, която ги заобикаля, различна е и епохата, в която живеят. Но между Йовков и Толстой откриваме една здрава спойка. Еднаква е същността на техния хуманизъм, на техния идеал за човека. Нашият класик подобно на руския гений възприема като най-съвършена християнската етика. И за него найвеликата сила срещу злото е любовта. Толстой още в ранната си младост тре вожно търси отговор на въпросите, които цял живот ще го измъчват. В чия душа е непоколебима тази мярка за добро и зло, за да може той да мери с нея текущите забъркани факти?" - се запитва начеващият писател в разказа „Люцерн“. И Пиер Безухов търси критериите за добро и зло, и Левин, и Нехлюдов изживя ват тежки нравствени кризи, измъчват се от своите съмнения, но стигат до душевно равновесие, когато откриват, че смисълът на човешкото съществование е да се живее според Христовото учение. В почти автобиографичния разказ „Утрото на помешчика" писателят анализира душевното състояние на Нехлюдов след злополучния му опит да помогне на селяните. И той, както любимите ге рои на Йовков, стига до извода, че истинското щастие се постига само чрез извършване на благородни дела. И така, аз трябва да върша добро, за да бъда щастлив, мислеше той." До същото откровение стига и Оленин в „Казаци". Близките на Йовков особено подчертават в спомените си неговата нравстве на извисеност въпреки някои неприятни черти в характера му. Много проникновен портрет на писателя е нарисувал Николай Лилиев: „Присъствието на Йовков в живота не отбеляза нито един шумен факт. Йовков не посегна с ръка срещу никого, не наказа с думи своите хулници", не попречи на никого да прояви своето съществуване. Отиде си от нас така смирено, както живя"1 Без да бъде последовател на нравствено-религиозното учение на Толстой, той беше живо въплъщение на неговия главен декрет: „Бъди кротък и смирен по сърце

The paper studies Bakhtin’s prefaces to Tolstoy’s dramatic works as well as his novel “Resurrection”. Our aim has been to examine the prefaces in the light of Bakhtin’s early creative heritage in order to point out the fact that there - despite the prevailing opinion - the researcher has remained loyal and true to his “aesthetics of verbal creativity”. The principal landmark in outlining our arguments has been Bakhtin’s concept of the author (“the crisis of authorship”). We have detected it in two principal interrelated directions, both as an analytical instrument and as a criterion of evaluating Tolstoy’s creative works. Thus, the prefaces, on one hand, analytically elucidate the concept of “the crisis of authorship”. On the other hand, however, it is Tolstoy himself who illustrates it - up to the crisis and through it. Hence the assertion that the prefaces have emerged as an essential link in the unity as well as in the development of Bakhtin’s thought.