Традиции

Докато общата история на нашата литература разполага вече с цялостни, макар и будещи в някои отношения критическо недоволство трудове, историята на литературния жанр е още в пионерски етап. Би било силно да се каже дори, че книги от рода на рецензираната се „броят на пръсти" в нашето литературознание. Разбира се, ако само с това се изчерпваха достойнствата на „Традиции и жанр", тя едва ли би представлявала интерес за критикоаналитичното внимание. Но книгата е съ държателно и в редица отношения приносно изследване на закономерностите в жанровото развитие на един от най-активните и оперативни" жанрове на литературата ни - жанра на разказа. Макар и с някои уговорки, рецензираната книга с основание би могла да бъде разглеждана като умно написана глава от бъдещата историческа поетика на жанровете в бъл гарската литература. Макар че изследването има за обект жанровото развитие на разказа, авторът е дал в началото на книгата си бегла, но целенасочена представа за картината на Междужанровите отношения през втората половина на миналия и началото на на стоящия век. При това координатите на тази картина обхващат не само българския, а и европейския и американския литературен процес. Правилно, макар и мимоходом, е отбелязано унисонното развитие на българския литературен процес в жанрово отношение със световния литературен процес в края на миналия и началото на настоящия век. Същевременно вярно е посочена различната изходна точка на нашия и световния литературен процес, водещи към сходен резултат. В тази насока Янев се опира на ценното изследване (на което посвещава и кратка характеристика) на Г. Д. Гачев „Ускорено развитие на ли- тературата“ и на прозорливото обобщение на Т. Жечев за специфичното историческо развитие на българската проза. Авторът на изследването обаче дава значително по-пълна и задоволителна причинна обосновка за своеобразието и самобитността на нашето разказово-жанрово развитие. Янев само маркира в скоби съвпадението процес в ориентацията им към разказа като „домашно стечение на обстоятелст вата", от една страна, и обективни исторически закономерности, от друга. Струва ми се, че този факт, знаменателен сам по себе си, заслужава по-голямо внимание от гледище на ускореното развитие на нашата литература. Едва ли би било правилно този факт да се обяснява еднозначно - само като стечение на обстоятелства. Добрият „шанс“ за изостаналата в своето развитие българска литература е, че тя навлиза в своя решителен, ускорен етап с жанр, който, от една страна, е най-подходящ за нейните културно-социални и национални условия и възмож ности, а, от друга - световният литерату рен процес може да и предложи образци в същия този жанр. По този начин тя успява бързо да „навакса" изоставането си, без да рискува националното си свое образие, защото се касае не за механично влияние, а за органично успоредяване на развитието и за изпълване на една жанрова форма със собствено, национално съдържа ние. Впрочем тук трябва да коригираме автора по отношение развитието на разказа в руската литература, който също в началото се развива в един жанр с повестта. 2 Правилно според мене за сегашното състояние на изследванията на новелата и разказа в българската, пък и в чуждата литература, той решава терминологиче ската проблема, която изниква пред него още в началото на изследването му. Наистина би могло да се възрази дали да признаем за меродавен не дотам прецизния и често дори погрешен количествен признак, с който практиката си служи, за да разграничи разказа от новелата, защото има по-достоверни, научно-съдържателни признаци за теоретическото им описание и критическата им класификация, но в последна сметка Янев е прав, защото българският разказ не прави изключение от онова, което Шубин в цитираното изследване сочи за световния разказ от края на XIX в. „Разказът в този вид - пише съветският изследовател, - в който се е оформил в края на XIX в., изцяло поема в себе си и такава разновидност на прозата като новелата и ред други по-свободни структури, неполучили самостоятелни означения.

Българският език има многовековна история. Най-рано от всички славянски езици тя е документирана и с писмени паметници. В продължение на векове бъл гарският език се развива и като говорим, и като литературен. Досега усилията на историците на българския език бяха насочени към изследването на историята на говоримия български език и това е напълно естествено. Да се открият основните промени, които изживява той, е нещо изключи телно трудно. Нашето езикознание дължи особено много на изтъкнатите български езиковеди: Беньо Цонев, Стефан Младенов, Юрдан Трифонов, Любомир Милетич, на техния ученик Кирил Мирчев, който създаде и цяла школа от свои ученици - специалисти по история на българския език. Преодолявайки труд ността, която представя липсата на паметници от предписмената епоха, а също и традиционността и консервативността на писмените паметници, нашите учени успяха не само да очертаят необикновено сложната история на говоримия бъл гарски език, но и да я периодизират по напълно задоволителен начин. Те обясниха и механизмите на процесите, които са се извършили със синтетичния бъл гарски език в сложната обстановка на балканската езикова общност, която обстановка, стимулирайки заложени в езика предразположения, го превръща в един напълно аналитичен език, единствен от славянските езици. От южните славянски езици нито сърбохърватският, нито словенският език не са изгубили своята склонитбена система, а само българският език от географските области Мизия, Тракия и Македония, които очертават етническите граници на българската езикова територия през вековете. Периодизацията на говоримия български език обхваща: Предписмения период, т. е. времето от разселването на славяните и идването на източната група на южните славяни - която се превръща в българска група - на Балканския полуостров, като заселва не само посочените по-горе географски области, но навлиза дълбоко в Епир и Тесалия. Там славянските маси се претопяват от завареното гръцко население, но оставят важни следи в топонимията, които бяха така успешно изследвани от Макс Фасмер. Данните за предписмения период естествено са твърде оскъдни. Те ни дават само най-обща характеристика на фонетичната система на тези славянски групи.

За съвременното литературознание и обществознание не може да не представлява особен интерес фактът, че още в началото на 90-те години на миналия век, в малка, току-що освободена от петвековно чуждо потисничество България, където социалистическото движение едва прави началните си стъпки, когато едва се организира партията на революционния пролетариат, с една учудваща системност и категоричност се утвърждават марксически теоретико-естетически и критически принципи. Този факт е показателен и поради едно друго обстоятелство - докато първите изяви на социалистическата художествена литература при всичката им историческа значимост носят още редица хетерогенни елементи в образност и идейност, то социалистическата критическа мисъл се представя с ясно очертани методологически концепции и оценъчни критерии, с цялостна естетическа система. И друго не по-малко показателно - онзи, който пръв пося семето на социалистическото учение, организаторът на партията на българския пролетариат Д. Благоев става основоположник и на марксическата литературна теория и критика, на марксическото литературознание. Почти по същото време, когато за първи път в Русия Г. В. Плеханов разработва принципите на марксизма по въ просите на изкуството, в малка България, при една твърде неблагоприятна обстановка, с учудващо проникновение Благоев изяснява и утвърждава закономерностите на литературното и общокултурното развитие от позициите на марксиче ското учение. В цялостното осъзнаване и използуване на това учение за обяснение и насочване на феномените из областта на обществено-политическия и културноисторическия живот на българския народ Благоев ще изпълни мисия, подобна на онази, която Ленин осъществява в Русия от края на миналия и началото на нашия век. Върху основата на българската историческа съдба - минала, съвременна и бъдеща - Благоев развива своите марксически, социалнополитически, културноестетически, общо идеологически концепции. И по такъв начин предопределя, залага началото на новия етап в социално-историческото и духовно-интелектуалHOTO развитие на българската народност. И естествено възниква законният въпрос - къде трябва да се търсят причините на едно подобно необичайно явление? Къде се коренят предпоставките, че в една малка страна, където работническата класа и социалистическото дви жение едва се зараждат, където буржоазно-капиталистическите отношения още не са се изявили в класическата си форма, се утвърждават с такава последователност марксически литературоведчески принципи с непреходно научно значение?

Научното издание, привлякло нашето внимание, представлява продължение на колективния труд „Русская советская поэзия. Традиции и новаторство. 1917-1945" (Ленинград, 1972). Тези две книги вече ни дават ос нование да говорим, че в съветското литературознание през 60-те 70-те години уси лено се изучава ролята на националните традиции в развитието на художествената литература. В сборника, отговарящ на назрялата потребност още по-широко да се изучи въпросът за ролята на националните традиции в съвременната руска поезия, взимат участие такива известни литературоведи и критици като П. Виходцев, Л. Долгополов, А. Павловски, А. Михайлов, които в продължение на много години се занимават с проблемите на поетическото новаторство. Статията на П. Виходцев, отличаваща се с дълбоко диалектично разбиране на целия процес на развитие на съветската поезия, запознава читателя с общата проблематика на сборника. Авторът на статията подчер тава, че „изучаването на творчеството на отделните съветски писатели от гледна точка на националните художествени традиции спомага по-добре да се разбере техният принос в руската литература, да се изяснят естетическите им принципи и творческа еволюция" (c. 9). Като се спира върху историко-литературната съдба на Маяковски и Есенин, ученият показва как научната неизясненост на отношението им към литературното наследство на класиците и към фолклора доведе до повърхностно разбиране дейността на големите художници на словото. В частност доста се е разпространило разбирането за новаторст вото на Маяковски като „разрушаване на класиката. Неговите творчески новации се обясняваха с връзката му с авангардисткото течение - футуризма. По такъв начин поезията на революционния трибун насилствено се откъсваше от националните източници. А в действителност, както показват многобройните конкретни изследвания през последните десетилетия, приносът на Маяковски в съветската поезия „в голяма степен е бил обу словен от разрива му с модернизма и закрепване връзките с класическите традиции" (c. 9). Драматична се оказва литературната съдба на Есенин през 20-те-30-те години, в периода, когато в критиката доминира вул гарносоциологическият поглед върху художественото творчество и националният поет се характеризира като изразител на настрое нията на консервативната част от селячеството, а неговото приобщаване към револю ционните идеи опростено се разглежда като освобождаване от селските настроения. Истинското своеобразие на Есенин, както отбелязва П. Виходцев, беше разбрано само във връзка с изучаване дълбоките национални основи на неговото творчество" (с. 10).

Зародил се в Италия като естествен резултат от натрупването на социални, традиционни, религиозни и дори географски предпоставки, Италианският ренесанс постепенно завладява все по-широки територии в съзнанието на средновековния европеец. Достига Франция (в същност първоначалното название ринашименто е заменено именно с френското ренесанс), залива Англия и Испания, за да се насочи на север и изток чак до Швеция иславянските народи. И ако навечерието на Средновековието донася на Европа като най-ярко и определящо за нейния облик явление Великото преселение на народите, то Италианският ренесанс, хуманизмът постепенно тръгна по обратния път като едно Велико преселение на идеите. Благоприятната обстановка за лекотата, с която даден културен феномен Намира прием върху нова и дори коренно различна традиционна основа, върху съвършено нов, ексцентричен от европейска гледна точка фолклорно-ритуален комплекс, се създава благодарение на средновековната универсалност на схващането на човека, разделена единствено от границата между православния и католическия канон. Християнската религия представлява мост над локалните различия, херметичността на средновековната психика се разкрепостява и уеднак вява в метафизичните параметри и затова може да се каже определено, че църковният институт, стремейки се към абсолютна и регламентирана духовна дисциплина в новата етнична структура на Европа, създава сам потенциална възможност за сходни реакции срещу нея, за историческия прецедент на такава спонтанна духовно-творческа солидарност, каквато еРенесансът. И все пак в своето движение към все по-нови и все по-отдалечени от месторождението на образеца страни това разнопосочно стремление към естествената природна суверенност на човешката личност се видоизменя в своето външно протичане, в събитийната си окраска в зависимост от конкретната историческа обстановка, в която бива пренесено, без никога да губи същностните си характеристики, запазвайки дълбокото единство на идеологическата си първооснова. Затова сравнителният анализ на културните явления, породени от неговото разпространение, непрекъснато ще се докосва до важни съвпадения с модела и до специфични отклонения или по-точно модификации, в които се оглежда ранната народопсихология на формиращите се европейски нации. Славянските народи достигат до епохата на Ренесанса при едно кръстопътно състояние на духа. Тяхната четиривековна „практика" в държавното устройство на Европа не е била в състояние да изличи вътрешните устои на родово-общинното начало. Подмяната на обичайния правов статут с абстрактната норма на 86 законоположението се еизвършила само в ежедневната административна практика, но не епроникнала органично в съзнанието на славянина от тази епоха.

Във въведението на своя първи роман Еренбург се обръща към читателя със следните думи: „С най-голямо вълнение пристъпвам към своя труд, в който виждам целта и оправданието на клетия си живот: да опиша дните и мислите на моя Учител Хулио Хуренито. (...) Като научат за делата му, мнозина ще кажат, че той е бил само провокатор." По-надолу мисълта на Сократ, че философът е акушерка на истината, се перифразира по следния начин: „Ала Учителят не отхвърляше това почтено прозвище и им казваше: „Провокаторът е велика акушерка на историята. Ако не приемете мене, провокатора, с кротка усмивка (...), ще дойде друг за цезарево сечение и земята зле ще си изпати." (4) B H Когато героят-разказвач упреква Хулио Хуренито, че е непоследователен мненията си, той отговаря: „Нима ти едва сега забеляза, че аз съм негодник, пре дател, провокатор, ренегат и прочие, и прочие?" (210) На други места Хулио Ху ренито е още по-откровен: „Аз, както знаеш, нямам никакви убеждения и затова излизах с весела усмивка от всички префектури, комендантства, чрезвичайки контраразведки." (238) Ще приведа още един цитат, който ни насочва вече пряко към най-важната черта на Хуренито. По повод на своята работа над „биографията" и „Избраните мисли на великия Учител Хулио Хуренито“ героят-разказвач пише: „Сега завърших тази книга (...) Вече не се страхувам да предам незабравимия предател. Не бягам плахо от непреодолимите противоречия, защото с такива противоречия живееше и дишаше Хуренито." (254) ce В „Тръст Д. Е." Еренбург отново се връща към централния герой на своя първи роман. В публичния дом на фирмата „Кул и К" директорът на тръст Д. Е. запознава с книгата за живота на Хулио Хуренито. Авторът пише: „Енст Боот повярва в учението на великия провокатор. Нещо повече, той разбра, че целият му живот е осъществяване на знаменитата идея на Хулио Хуренито." Т. е. осъществя ване на идеята да бъде провокатор. Но при тази близост на образите не бива да пропускаме едно немаловажно различие. Когато Енст Боот се запознава с учението на Хулио Хуренито, той реагира по следния начин: „Този лигльо умее само да фи лософствува, а всъщност е необходимо нещо друго - да се действува.

Убедена съм, че за прозорливото навлизане историята на която и да е литература и за правилното разчитане на нейните процеси обемът на написаното не е гаранция за успех. Както многословието не е белег на осведоменост. Ако тази рецензия по повод най-новата, този път научна, а не белетристична книга на Боян Биолчев трябваше да носи наслов, без колеба ние бих поставила „Пътят на литературата към човека". Защото мярка при подобни литературноисторически изследвания трябва да бъде не услужливото примигване пред второстепенното и всяческото величаене на не дотам ценното, а желанието за правдиво (независимо от дозата неминуем субективизъм) „възстановява не" на отминала вече епоха. В това е и първата сполука на Биолчев, която бързам да подчертая, B „Пътят на едно Възраждане". В цитирания труд авторът успява да изпълни своята задача: реконструиран е полският двор цов, културен и литературен живот от „откри ването на европейската култура" за среднове ковната славянска държава в началото на XV век при управлението на Владислав Ягело до настъпването на просветителския XVII век с неговите нови изисквания към човека и тво реца.