трепет

Имало някога един човек, който като дете бил чул онази хубава приказка за това, как нил Авраам и как последният устоял на съблазънта, запазил вярата и за втори път му се родил син, противно на очакванията. Когато поостарял, човекът прочел същия разказ с още по-голямо възхищение, защото животът бил разделил това, което било обединено в набожната простота на детето. Колкото повече остарявал, толкова по-често неговата мисъл се връщала към онзи разказ, неговото въодушевле ние ставало все по-голямо и въпреки това той все по-малко можел да го разбере. Най-сетне той забравил покрай разказа всичко останало. Душата му имала едно-единствено желание, да види Авраам, един непреодолим копнеж, да е свидетел на онова събитие. Неговото желание не било да види прекрасните селения на Изтока, не великолепието на обетованата земя, не онази богобоязлива двойка, чиято старост сам бог благословил, нито достопочтената фигура на престарелия патриарх, нито пищната младост на подарения от бог Исаак - той не би имал нищо против всичко това да е станало на едно пусто поле. Неговото желание било да вземе участие в тридневното пътуване, когато Авраам с мъка яздил, а Исаак го следвал до него отстрани. Неговото желание било да присъствува в онзи миг, в който Авраам въздигнал поглед и съзрял в далнината планината Мория, мигът, в който изоставил магаретата и продължил сам с Исаак нагоре по планината, защото това, което го занимавало, не е било изкусната мрежа на въображението, а страхотният трепет на мисълта. Този човек не е бил мислител, той не е чувствувал порив да излезе извън границите на вярата, струвало му се е, че най-прекрасното е да остане в съзнанието като баща на вярата, че е завидна участ да я притежава, дори и никой да не знае това. Този човек не е бил учен тълкувател на Библията, той не е знаел староеврейски. Ако знаеше староеврейски, той може би лесно би разбрал разказа за Авраам.

Димитър Бояджиев е един от поетите, изпитали дълбоко разочарование от следосвобожден ската действителност в България в началото на ХХ век и поради това приели идеите на симво лизма като литературно течение. Ако се вгледаме в личността на този поет, ще установим, че не са мо обективните причини, но и неговият характер е бил благодатна почва за влиянието на симво лизма. Димитър Бояджиев е бил духовно слаба, меланхолична личност, с твърде оскъдни сили за борба с живота и за съпротива спрямо неправдите. Самовнушението, че е болен от туберкулоза обречен, допълнително е затормозвало и без това лабилната му психика. Поетът постепенно се е затварял в себе си и се е отдавал на меланхолията си. В този смисъл символизмът, с присъщия за него интерес към затворения свят на отделната личност, се оказва подходящо поле за изявата на поетическия талант на Димитър Бояджиев, с se sergen brang, se nat э үт нээдэг И Своята безпомощност и пълна неприспособимост към обстоятелствата поетът споделя с Пе тър Нейков през 1908 г., преди да замине за Франция: „Някакво проклятие тежи върху жи вота ми. Не зная откъде иде то. Ти ме знаеш от години, няма какво повече да се говори. Болезнена, неизлечима свръхчувствителност. И всичко ме плаши. Зърното пясък е за мен планина, която ме смазва. "* Това откровение е най-вярната характеристика за човека Димитър Бояджиев, при това направена от самия него.

1999 Книжка 1 Химнът - страх и трепет