Трифон

Георги Бакалов е не само виден литературен критик и книжовник-марксист, но и обаятелна личност, човек с голямо сърце, отзивчиво за болките, страданията и копнежите на обикновените хора от народа. Пример за това може да бъде дългогодишното му приятелство и другарство с Трифон Христовски - неуморим обществен деец, борец за тържеството на комунистическата правда, публицист и писател. Трифон Христовски е роден на 24. І. 1905 г. в с. Радотина, Ботевградско. Още на седеммесечна възраст го сполетява голямо нещастие. Заболява от детски паралич, който сковава краката и дясната му ръка - те остават неразвити, с тънки кости, обвити само в сухожилия и кожа. Христовски не може да ходи, а се придвижва седнал, с помощта на здравата си лява ръка. Завършва второ отделение, като майка му и дядо му го носят на ръце до училището и обратно. Научава се да чете, да пише и се пристрастява към книгата. Чете всичко, което му попадне: художествена литература, научно-популярни трудове по география, история, естествознание. Любознателността му е безгранична. Чрез самообразование самоукият селски момък се издига до висотата на уважаван обществен деец. Христовски не само чете непрестанно, упорито, но и почва да пише статии и разкази. Осемнадесетгодишен, още с неоформен мироглед, той създава повестта „Не гасне", но не е уверен дали тя има художествена стойност, затова търси утвърден писател, който да даде компетентно мнение за творбата му. Случайно му попада адресът на посредствения писач Ив. Ан. Бунарджиев. Наивен и доверчив, Христовски му изпраща за преглед и преценка ръкописа на „Не гасне". В писмо от 15. П. 1924 г. Бунарджиев му отговаря, че е прочел ръкописа. „Сюжета (фабу лата) на разказа е отличен, обаче нямате стил, естетика, художественост, маниерност, колорит Въобще изразите ви са слаби и непълни. Ако Вие бихте се съгласили аз да използувам сюжета и го разработя и с това създам едно модерно художествено творение и го издам с мое авторско име, то в такъв случай изпратете ми една декларация в смисъл, че ми разрешавате издаването мое авторско име. "1 Бунарджиев отправя до Христовски и други писма с подобно съ държание. Най-сетне момъкът изпраща декларация, с която му разрешава да преработи „Не c гасне" в повест „Изменницата" и да я издаде под свое име. „Изменницата" излиза от печат. Трифон Христовски я прочита и остава изумен: това с неговата повест ..Не гасне", в която Бунарджиев е променил някои изрази, като ги енаправил пригладени, сладникави, високопарни. Това, в което Христовски е почнал да се съмнява, се потвърждава: той е попаднал на ловък измамник, на литературен търгаш. Христовски решава да се обърне за помощ към Георги Бакалов. В дълго писмо той му разказва за жестоката си участ, за желанието си да усвои теорията на научния социализъм, за лите ратурните си опити и за случая с Бунарджиев. Изпраща му ръкописа на своята повест „Не гасне иедин екземпляр от „Изменницата".

Човекът на науката е като всички хора - обича и мрази, приема и отхвърля, завижда или се възхищава. И като всички други хора той възприема и смъртта - за близкия страда, приятеля помни... и забравя в делничните грижи. Но не като всички приема той загубата на колегата - колегата, на който може би е завиж дал, съперничил, непримиримо опонирал. Защото разбираш, че си загубил всъщност съратника си по борба, този, който е стимулирал твоето мислене, карал те е да подлаган отново и отново на преоценка собственото си становище. Загубил си една индивидуалност, която не може да се замени, индивидуалност, която не се измерва само в симпатии или антипатии. 11 Защото науката, макар и дело на индивида, е по същество колективно дело всеки голям учен е въплътия в себе си личностите на много поколения учени, пренасяйки тяхното дело през вековете. И все пак, когато науката се разделя със своите ветерани, скръбта е сякаш по-естествена и загубата по-поносима - отива си учителят, но словото му е посято и ще пребъде в поколенията - забравян наново преоткриван, оспорван или отново утвърждаван. Но когато си отива мла дият, неразгърнал още своите сили колега, този, който в своите търсения пробива път и за тебе - тогава чувството за несправедливост и нелепост задълго терзае съзнанието. Така се разделихме с Трифон Банков - един буден и неспокоен ум, систе матичен и същевременно непримирим към доказаните" истини. Пламенна и експанзивна натура, Тр. Банков в същото време с трезва аналитичност преосмисляше идеите и тезите си, неуморно търсеше и отсяваше, за да може с достойнство и чест да застане зад творчеството си. Като всеки истински изследовател той търсе ше онова свое рационално зърно в традицията, което ще я изведе на нов етап, ыс я предпази от закостеняване. Творческите планове на Тр. Банков носеха всеобхватен характер - с еднаква страст той изследваше старославянските ръкописи, събираше разпръснатото богатство на българските книжовници, възстановяваше наследството на видни наши учени. Но в една област той работеше с особена страстнад въпросите за теоретическото осмисляне на старобългарската култура. Пробле мът за историчността в средновековната ни литература, успешно защитен като кандидатска дисертация, бе онова основно стъпало, подготвило го да премине към изясняване на основните насоки в теоретическата проблематика на старобългар ската литература. Оригиналната интерпретация на фактите, смелнят подход към явленията, макар и будеш възражения (а и как иначе!), ясният език и стил бу деха мисълта, носеха свежест и движение С последно сбогом към нашия колега и сътрудник предлагаме една от пос ледните негови работи. Сергей Райчинов

Повече от четири десетилетия върху името и творчеството на този поет тегнеше неумолима присъда. Избягваха да го споменават, камо ли да го разглеждат, анализират и оценяват. Просто бе зачеркнат от историята на българската литература. Причините са известни: в периода между 1945–1947 г. Трифон Кунев бе участвал активно в борбата на демократичната опозиция срещу изграждащите се тоталитарни структури на комунистическата държава. Известно е също как завърши тази борба: опозицията бе разгромена с терор и със серия противозаконни процеси. Нейните лидери — ликвидирани, съставляващите я партии и техните печатни органи — забранени. Трифон Кунев бе осъден на пет години строг тъмничен затвор. След излизането от него живя беден, болен, изтерзан и самотен до 1 февруари 1954 г. Смъртта му бе отбелязана с един-единствен конспиративен некролог — от негов съидейник и съкилийник. С „народните врагове“ дори посмъртно прощаване се таксуваше като престъпна ерес. Днешните поколения не го знаят. Не са чували дори името му. Но понеже при новите условия на демократизация в обществения ни живот той ще бъде не само политически, но и литературно реабилитиран, налага се — след близо половинвековна забрава — нов прочит на неговите произведения. Настоящата статия — откъс от монографично изследване — се спира само на първото от тях: „Песни“, издадено през 1905 г