творби

Навърши седемдесет години Илия Волен - един самобитен, земен писател, чийто полувековен път в нашата литература е увенчан с ярки постижения. Прекарал сирашко детство на село, познал отровния задух на Духовната семинария - откъдето е изключен заради сътрудничеството си в Страшимировия в. „Ведрина", - Илия Волен отрано намира мястото си в редиците на прогресивната ни интелигенция. И още в разказите от първата му книга „Черни угари“ (1928) независимо от неукрепналото перо и явното влияние на Каралийчев проличава интересът му към отрудения делник на селянина. Появилите се след това „Кръстци“, „Божи хора“, и „Радост в къщи“ носят вече белега на творческата зрелост. С безпощаден реализъм в тях писателят рисува ъгловатите очертания на една психика и душевност, изкристализирали под вековния натиск на социалните неправди. Творец с остър социален усет и ясна идейна позиция, суров реалист и аналитик, в тези си книги Илия Волен показа - както ред български писатели - как „геният на мястото“ разчупва черупката на региона и битоописателството, за да достигне мащабите на националната проблематика. Защото в основите на своеобразната му поетика лежи симбиозата между документалната“ вярност към жизнената правда и широтата на художественото обобщение. С „Между два свята“ (1958) и последвалите я „Йов“, „На село през войната“, „С хора се живее" Илия Волен вложи своя талант в художественото усвояване на новата, социалистическа действителност - не само като извор на сюжети, герои и проблеми, но и като позиция и критерий в присъдата си над миналото. Сред тях особено се откроява повестта „Йов“, която с дълбочината на нравствено-философската си проблематика, с психологизма и изповедността си се нарежда сред значителните постижения на съвременната ни беле тристика. А наред с белетристичните си творби Илия Волен еавтор и на та кива оригинални книги като „Мисъл и думи“ и „Търсене на истина", в които натрупаният житейски и творчески опит е пробудил критика в писателя. В статията на Дора Колева „За някои моменти от творческото развитие на Илия Волен“, с която сп. „Литературна мисъл“ отбелязва седемдесетгодишнината на писателя, се разглеждат две неизвестни творби на Илия Волен - повестта „Стръмнини“ и недовършеният роман „Новоселчани“. Писани през 1927- 1928 г., когато авторът изкарва прехраната си като писар във Врачанската мигрополия, и останали непубликувани поради пословичната му самовзискателкост, те представляват особен интерес за изследователя, защото нагледно показват идейното и творческо развитие на писателя. В тях се очертава пре ходът от лиричната проза на „Черни угари“ - нелищена от известна литературщина и чужди навеи - към зрялото самобитно творчество на Илия Волен. Именно това прави тези произведения примамлив обект за анализ както от литературния историк, така и от гледище на психологията на литературното творчество.

Говорим ли за Добруджа, за прелестите и хората й, не може да не споменем името на Йордан Йовков - писателя, който създаде в своите разкази, повести и романи с много любов и топлота „историята в литературата на този регион". За дописването и още неколцина прибавиха своето: Ивайло Петров, Андрей Гуляшки, Стефан Поптонев и др. Не мисля, че е много, но не е и малко тяхното творчество, в което преоткривам и характера на добруджанеца, на българина от този край, свър зан с определен начин на живот и бит, на определена историческа съдба. Националното, а също и регионалното своеобразие в характера на добруджанеца ме изправи пред редица въпроси, като въпроса, кое ми дава основание да говоря и пиша за специфичното в националното и възможна ли е реставрация на националния характер в и чрез литературата? Ще отбележа, че в един дискусионен план въпросите бяха обсъждани още през 1965 г., когато се проведе специалната теоретична конфе ренция на тема „Националното своеобразие на съвременната българска литература". Мнозина от изказалите се, едни от най-авторитетните наши творци - Пантелей За рев, Георги Джагаров, Младен Исаев, Богомил Райнов, Димитър Димов, Цветан Стоя нов, Александър Геров, Андрей Гуляшки и др., - още тогава посочиха, че не може да се отрече спецификата на националните своеобразия в общочовешките проблеми, както и присъствието на национални особености в характера, отразени в литературата. Наред с акад. П. Зарев и Е. Каранфилов и Т. Жечев в своите писания „Нацио нални особености в литературното развитие“ и „Регионалното, общочовешкото националното в българската литература“ също пише за прерастването, сливането на регионалното и общочовешкото. И действително това е една оправдаваща се и налагаща се от литературните източници идея. Откриваме я и у Ив. Вазов, у Хр. Ботев, у Ел. Пелин, у Й. Йовков. Но не само в регионалното - природа, обичаи, поверия, облекло, трудова дейност - се преоткрива регионалното, а оттам и националното със своите белези - общност на езика, общност и самосъзнание за територия, общ ност на икономическия живот. То (регионалното и националното в литературата) е преди всичко човешки характер, определен тип поведение и световиждане, в което се отразяват всички своеобразия на даден етнос. Ето защо неоправдано е да свързваме регионалното и националното единствено и само с първичното, природно даденото, като към него прибавим и бита, и обичаите, а преди всичко преосмислим духовната структура на героя, неговия характер, формиран при определени обществени природни обстоятелства. Всъщност спецификата на националното се разкрива най- добре в регионалното.

През своя кратък живот, изпълнен с изпитания, малки радости и тежки мате риални затруднения, ГОТХОЛД ЕФРАИМ ЛЕСИНГ (1729-1781) успява да пре образи лика на немската литература и художествена критика и с личното си творческо дело да ги тласне в класическа насока на развитие. Без да се превръща в непримирим изобличител на нравствената поквара и явен борец срещу съсловното неравенство и произвола на феодалния абсолютизъм, той поставя творчеството си на идейна обществена и морална позиция и по този начин открива един нов исторически етап в изкуството като изкуство не заради самото изкуство, а като изкуство със жизнено и национално предназначение, като отражение на действителността нейните съсловни конфликти, морални проблеми и реално жизнено съдържание. Така изкуството бива изведено от своята чиста естетическа категория и поставено служба на живота и човека. За тогавашната съвременност тая нова постановка имала революционен характер, защото за консервативна Германия, за феодалноабсолютната система на управление от крале, херцози, князе и дребни владетели писателите са имали само функцията на дворцови служители с предназначението да възхваляват, но не и да критикуват обществения порядък и да установяват нови художествени норми. В тази светлина Лесинг носи факлата на революционно предвестие, вдъхновено от Френското Просвещение. Поради своя реалистичен усет той много добре е съзнавал, че една революция в Германия може да се извърши само областта на културния живот, не и в областта на политическата действителност, но това не му пречи въпреки оскъдния залък и непрекъснатите заплахи да остане без него, да открехне завесата към дълбокото морално разтление в дворновите среди и несъвършенството на държавното устройство. В „Романтичната школа" Хайнрих Хайне дава най-вярна характеристика за неговата сложна природа на многостранно човешко същество, което в краткото си битие изразходва своите сили в непрекъсната B И борба с живота и неговите недъзи: „Той беше жива критика на своето време и целият му живот беше полемика."

През юли 1984 г. във Военноморския музей във Варна постъпи ценен архивен експонат, дарение на Йосиф Живков Рангелов - съкурсант и приятел на Никола Вапцаров в Морското училище през 1926-1932 г. Той предостави на музея една ученическа тетрадка, в която е препи сал 15 ранни лирически творби на Н. Вапцаров и една притча на Николай Райнов със заглавие „Мъдрият Ухама“. Тетрадката е предназначена специално за курсантите от ММУ, което личи и от надписите и клишетата върху горната корица: „Помни войната“; „Морска учебна части; „Мор ско машинно училище": „Записки по немски език“; „Бъдещето на България лежи на морето и Дунава"; Варна, 1928 г. " В средата на корицата е карето с ръкописен текст: „На ученика Рангелов Йосиф Живков от 111 курс; френски език". Тетрадката е с резедави корици и съдържа 17 листа с размери 17/20,5 см. Четиринадесет листа са изписани ръкописно със синьо мастило, а три са празни (6, 7, 8). Първите три листа Рангелов е използувал за речник на френски думи, а от л. 4 нататък е преписал 15-те стихотворения и притчата на Райнов. На последната страница - 17 6- със син и червен молив са записани датите „11. І. 1929-11. 1. 1930 г.", различни технически термини и най-отдолу - подпис на Рангелов.