творческата

Как е работил Димчо Дебелянов върху своите стихотворения, как е протичал при него творческият процес, как поетът е успявал да, подчини" словото на своя поетичен темперамент, да му нашенне чисто свои мелодии на душата, как се е раждала в него отделната тема, образ, чувство - отговърът на тия въпроси се определя не на последно място от конкретния анализ на многобройните поправки в собствените му стихотворения.

Любен Каравелов е от малцината възрожденци, които са събирали и съхранявали грижливо документи за своята разностранна обществена и писателска дейност. За съжа ление несигурната му емигрантска съдба, а след смъртта му - безотговорност и немарливост стават причина да бъде разпи ляна и в голямата си част унищожена тази така ценна за историята на нашия културен живот Каравелова сбирка. До нас са достиг нали малко и в повечето случаи откъслечни материали - свиващи сърцето отломъци от богато и многостранно цялостно дело. Запазените ръкописи от архива на Каравелов днес се съхраняват в Български исторически архив при Народната библиотека Кирил и Методий" и в архива на Боян Пенев в БАН. Трудно четливи, те са останали почти неизползувани до наши дни. Едва през 1964 г. трима сътрудници от Института за литература - Дочо Леков, Лиляна Минкова и Цвета Унджиева - издадоха най-значителните от тях в един солиден том: „Из архива на Любен Каравелов. Ръкописи, материали и документи". Изданието включва преди всичко Каравелови ръкописи и някои ръкописи на негови сътрудници, тясно свързани с писаното от самия Каравелов. Изоставени са излезли под перото на Каравелов преписи на чужди художествени или научни произведения, познати негови преводи или Ръкописи на известните му съчинения. Съставителите ни поднасят един том, изграден почти изцяло от нови материали, отразяващи разностранната творческа дей ност на големия възрожденски общественик И писател.

Поетическото своеобразие и творческата личност на патриарха на българската лите ратура са пак в центъра и на втората книга на Милена Цанева за поета - Иван Вазов в Пловдив“ (издателство „Наука и изкуство" София, 1966). Една година след литературнокритическите си статии, поместени в „Из поетическия свят на Иван Вазов“ (1965), тя отново се среща с читателите, като ги насочва към монографичното си изследване на многостранния живот и плодоносните творчески търсения на писателя, свързани със столи цата на Източна Румелия. Само шест годици - от 1880 до 1886 - Иван Вазов пре карва в центъра на Автономната област, а се оказват толкова изключително благодатни за творческия растеж и за цялостния облик на народния писател.

Книгата на Ганка Найденова „Романтическият образ на творческата личност" представлява сериозен опит да се обхванат и осветлят съществени въпроси, стилови явле ния, идеи и образи от развитието на романтизма в европейските литератури. Написана темпераментно, със страст, тя се откроява с позитивистичния си стил, с възможностите на културно историческия анализ. Усилията на авторката са насочени към богатата панорама на романтизма като литературно явление и школа, към своеобразния опит на литературознанието, натрупало достатъчно много факти и оценки, наблюдения и възгледи върху характерологията на романтизма, върху творческия процес. В уводната глава на книгата „За романтизма и романтичното“ Г. Найденова прави опит да установи доколко „романтичния метод не е антагонистичен на реалистичния" в своята изобразителна система, да отграничи понятия като „романтизъм“ и „романтично" в тънките, специфични и невъобра зимо сложни въплъщения на творческата личност вътре“, в ограничеността на метода, разглеждан в една строго определена историческа каузалност и перспектива. Още тук тя открива необходими елементи на „романтич ното“, дошли като неизхабени белези на самия метод на романтизма, съществуващи като съответна модификация във всеки тип изкуство. В психологията на твореца романтик авторката открива „необикновен, напрегнат вътрешен живот, със своята изключителност, с тънката структура на душевното“, които най-често водят до индивидуализъм, субективизъм, повишен емоционален строй". Романтизмът се свързва определено със съвременни прояви на модернизма. Разглеждан в кул- турно исторически план, романтическият образ на творческата личност е в многообразието и специфичното единство на твореца с различните изкуства.

Писателят Георги Караславов е жива енциклопедия на общественополитическия, културния и литературния живот у нас от втората половина на 20-те години до днес. Когато разказва за своите творчески замисли, за героите и събитията, отразени в крупното му творчество, той винаги започва със спомените си и със сегашните си наблюдения над различните сфери от живота. Свидетел и активен участник в обществено-политическите борби, Георги Караславов е съхранил във феноменалната си памет безброй много детайли от антифашисткото минало, от славния път на партията и народа в периода от Септемврийското въстание през 1923 г. до 9 септември 1944 г. И в борбата за основно преустройство на обществената действителност след 9 септември Георги Караславов участвува активно не само като публи цист, белетрист и драматург, но и като член на Президиума на Народното събрание, член на ЦК на Българската комунистическа партия, народен предстарител, главен секретар на Съюза на българските писатели, директор на Народния театър... Трудно могат да се изброят всички отговорни държавни постове, които е заемал и заема от 9 септември до днес. След 9 септември той проявява необикновена енергия и в културното строителство, и в борбата за установяване на социалистическия реализъм в българската литература. Тая борба води и като теоретик-полемист, и главно като творец на белетристични и драматургични произведения. Сега именно той замисля и написа четирите части на своя роман-епопея „Обикновени хора", създаде няколко пиеси, които се играят из всички театри на страната, написа повестите „Танго“, „Неверният Тома“, „Освобождение“, романа за юноши „Ленко" и редица новели, разкази, очерци.... С най-голяма охота и въодушевление писателят говори за революцията и огромните придобивки, които тя донесе на българския народ: „Деветосептемврийската революция преобрази целия наш живот с такава сила, каквато мнозина не очакваха и не подозираха. Объркани бяха много криви сметки, пропаднаха много ялови въжделения, провалиха се планове на реакционери и политически хитреци, които събитията бяха тласнали в редовете на Отечествения фронт. Въпросът, с кого и накъде, се постави ребром, в упор. Определилата се „легална опозиция" постепенно започна да открива своята овча кожа и да показва мракобесническо-хищнически зъби. Паритетът в Отечествения фронт изтика на ръководни постове в държавния и обществения апарат противници на новия живот и на новата власт. Тези „отечественофронтовци“ започнаха да саботират всички мероприятия за успешното водене на Отечествената война, опитаха се да всяват недоверие в трудовите маси, да разлагат Народната армия, която заедно

Творческият процес у Ботев - във всичките му фази и нюанси, в цялата му сложност и дълбочина - едва ли ще бъде някога напълно изяснен. Ние не разполагаме с каквито и да било указания от самия поет за възникването и разви тието на замисъла на неговите творби, за първите проблясъци на образи и сравнения в неговото съзнание, за продължителността и хода на неговата работа над едно или друго стихотворение. Ботев не ни е оставил нито откровени признания в писма до свои близки и познати, нито подробни дневници, нито предварителни записки и планове, нито многобройни ръкописи, фиксиращи всяка стъпка от извървяния път към художествено съвършенство. Единственият документален материал, свързан непосредствено с неговата творческа дейност, емалкият фрагмент от черновата на последното му стихотворение, посветено на апостола на свободата Васил Левски. Съвсем оскъдни са данните за творческия процес у Ботев и в спомените на неговите съвременници. Ето защо главното свидетелство за работата на великия поет остават поправките, които той внася в повторните издания на своите стихотворения. Внимателният анализ на тези поправки ни дава възможност да надзърнем в творческата лаборатория на Ботев и да проследим отблизо неговата работа над стиха, да се запознаем с принципите, от които се е ръководил взискателният художник в стремежа си към максимално усъвършенствуване на поетическата реч. Трябва да отбележим, че поправките в стихотворенията на Ботев са привличали вниманието на издателите и изследователите на неговото творчество многократно. Те правят впечатление още на първия редактор на Ботевите съчинения - Захари Стоянов. В подготвеното през 1888 г. от него издание при някои от стихотворенията се посочват под линия по-важните варианти, съдържащи се в първите публикации, а понякога дори се поместват изцяло предходните редакции. Редакционните различия в публикациите на Ботевите стихотворения са намерили място и в редица други издания на неговите съчинения: в изданията, подготвени от Иванка Ботева и Иван Клинчаров през 1907 г., от д-р К. Кръстев през 1919 г., от Михаил Димитров през 1924 г. (става дума за изданието „Христо Ботев, Неизвестни произведения“, където са поместени непознатите дотогава редакции на три Ботеви стихотворения), в изданията на Иван Хаджов от 1926 г., на Георги Константинов от 1940 г., на Михаил Димитров пак от 1940 г. (преиздадено през 1945, 1950, 1958 и 1971 г.), в други две издания на Ботевите стихотворения, редактирани съответно от Ал. Бурмов (1946) и М. Димитров (1947), във второто издание на Ботевите съчинения под редакцията на Ал. Бурмов от 1948 г. и др.

Така поставената тема е твърде широка и многообхватна. И все пак -какво е значението на анкетите като източник на информация за възстановяване живия дух и атмосферата на ед но отминало време, в което са живеели и действували писатели, художници, артисти, когато, съобразно характера и темперамента си, на живо" са писали страниците на нашата културна история? - Копривщица" голяма кръчма ли е била? - Бърлога. Нямаше прозорци. От вратата се влизаше, в която, ако не светеще оплютата от мухи лампа, ще си счупиш главата. Събирахме се там и Гео, и Христо Ясенов, и Николай Хрелков... Все бедняци, нямаха пари да си платят вересиите на баба Брайковица. Гео идваше с една кожена полушубка, казваше, че била от лисица. Шапката си нахлупваше ниско над ухого. Модернисти!.... Христо Ясенов и Гео се сдушваха... Туджарчето носеше една шапка с много широка периферия. Налиташе на карирани панталони и черни вратовръзки... Той иГео данасяха последните моди в поезията.... Този откъс от анкетата с Ламар много живо и веднага ни пренася в самото начало на 20-те години, в периода между „Везни“ и „Пламък", преди съдбоносната 23-та, която разтърсва бъл гарската интелигенция. Само няколко бегли щрихи, и назованите имена се изпълват с живот, слизат от страниците на енциклопедиите и ние преставаме да ги чувствуваме далечни и чужди. Разбира се, само този малък откъс не е достатъчен, за да видим от всички страни живия Гео или Ясенов. Необходими са още и още факти. А анкетите са именно това -натрупване на свиде телства от различни информатори, с оценки от различни гледни точки. И когато тези „гледни точки" се засекат от няколко страни, става възможно да се правят изводи за човек или събитие, да се коригира, потвърди или отхвърли едно общоприето мнение.

Социалистическа България, особено през своето априлско тридесетилетие, се извиси до невиждани върхове, направи учудващи завоевания във всички области на материалния и духовния живот, придоби неоспорим авторитет на международната арена. Особено забележим е възходът на културния фронт, където далновидната и мъдра политика на БКП даде и дава резултати. И в тази област приносът на първия ръководител на партията и държавата др. Тодор Живков е неизмерим. Достоен продължител на делото на Д. Благоев и Г. Димитров, др. Т. Живков направи нови приноси и по отношение на духовното строителство. Не са много държавите по света, чиито ръководители имат толкова непосредствено отношение към тази сложна, деликатна и с дълбоко въздействие област. За нас, българите, това е една прекрасна извисена традиция. Както е известно, основателят на партията, Д. Благоев, стана основател на марксическата естетика, литературната теория и критика у нас, очерта новата насока, по която по-късно тръгна националната ни научна и културна мисъл. Г. Димитров, който ценеше най-високо духовните завоевания на българския народ, изигра историческа роля за сплотяването на българската интелигенция под грижовното крило на БКП. И И Закърмен от младини с животворните идеи на комунизма, др. Т. Живков се калява в огъня на кървавите схватки с фашизма в навечерието на народната победа, израства като един от ръководителите на партизанското движение. Още в първите дни на народната власт партията му поверява най-отговорни постове, на които той работи с присъщата му енергия и вникване в духа на времето. Но истинските си качества на голям партиен ръководител той прояви в пълна мяра, когато застана начело на партията в един от най-сложните моменти на социалистическото ни развитие.

За някои животът на едно литературно произведение започва от мига, когато ръката им разгръща страниците му, за да се потопят чрез словото в мислите на тво реца. За други - с появата му зад витрината на книжарницата. Но всъщност действи телното раждане става много преди това, много преди книгата да попадне в ръцете на читателя. Това е дълъг период, когато творбата съществува под формата на една идея като факт от действителността в съзнанието на писателя. Началото и започва оттук, по-късно идеята се обективира, преработва и „доизкусурява", докато придобие познатото си битие на добре оформено издание за нейните съдници, почитатели или отрицатели. В този „скрит живот" на книгата е заключена тайната на творческия процес и по-късната и съдба. И художествените творби, както и хората, се раждат и умират. Но ако раждането им е обща закономерност, то умирането е участ за слабите. С умирането на произве дението умира и авторът. Затова мечтата, спохождаща писателя за безсмъртие на сътвореното, носи сладостното изживяване и тръпка в творчеството, изпълва го със смисъл и съдържание. Този копнеж и стремеж към непреходност на създаденото прозира и в едно от чудесните Вазови стихотворения: „Моите песни":

Елин Пелин посреща скептично амбицията на Балабанов да създаде литературен вестник. Въпреки това той става не само съредактор, но и активен сътрудник особено през първата го дишнина. Развигор" дава тласък на неговото творчество, а и на публицистичната му дейност. За разлика от своя близък приятел писателят предпочита да бъде по-далеч от литературните борби, наизбягва публичните сблъсъци и острите полемики. Но заради „Развигор" той е принуден да се ключи по-активно в динамиката на културния живот, твърде темпераментно и пристрастно да от стоява своите позиции. Близката дружба на професора с Елин Пелин не е единствената причина, поради която той настоятелно държи писателят да бъде не само редактор на „Развигор", но и да печата във всеки негов брой. До 1921 г. Балабанов е известен преди всичко като външност и поведение, като герой на карикатури и анекдоти, като любим професор на студентите и подбудител на не една тяхна инициатива. Но неговият културен престиж и популярността му се определят преди всичко от пре вода на „Фауст" и на произведения от старогръцката литература. Въпреки че е „на жизненото поприще в средата", той още не се е проявил в пълна степен като темпераментен публицист с ориги нален стил, като далновиден критик откривател, като опако мислещ човек. Натрупаните през тези години знания, опит, амбиции и неудовлетвореност се превръщат в духовна сила, която намира своето осъществяване чрез „Развигор". Но за да съществува вестникът, е необходима моралната подкрепа на утвърдения писател, на представителя на голямата литера тура - Елин Пелин. Той придава тежест и авторитет на изданието и твърде често предпазва буйния му редактор от залитания и грешки. От друга страна, Балабанов е загрижен, че неговият не разделен приятел и най-талантлив писател (според него) от години се проявява само като автор ва учебници по Закон Божи и на читанки за отделенията, и иска чрез „Развигор" да го включи в динамичния обществен и културен живот, да го предизвика да реагира на събитията, да го изведе от изолацията му и да го подтикне отново към работа. Трябва да признаем, че професорът до голяма степен успява - естествено без да изпадаме в наивната заблуда, че това е само негова заслуга. Още първата статия на Елин Пелин с предизвикателното заглавие „Защо не ми се ходи в Народния театър“, раздвижва духовете и предизвиква оживени коментари. Общото мнение е, че въпреки силните артистични дарования през 20-те години националният ни театър изживява една от най-драматичните си творчески кризи, породена от липсата на режисьорска школа, която чрез обновяване на репертоара, чрез разчупване на остарелите шаблони за постановка да го изведе от застоя и да го доближи до съвременните идеи.

Големите творци не се вместват в шаблонни рамки. Те вървят против лесната инерция, против стереотипа на познатото, баналното, елементарно обикновеното. Тази истина се потвърждава от цялото творчество, от цялата жизнена и творческа дейност на големия поет Никола Йонков Вапцаров. Той бе и си остана богата лич ност, с духовни прозрения, със сложни разбирания за живота и обществото. Вапцаров видя далеч напред, проникна в смисъла на истини, които са вечни, а са и вечно актуални. Нашето време ги изведе на преден план, показа тяхната несъкрушима стойност над временните илюзии, над бляскавите фойерверки. Вапцаров живя в тревожно и напрегнато време, когато се решаваха проблеми на борбата и на социалното развитие. искрените устреми имаше и много догматични предубеждения, имаше сектантски разбирания за живота, за изкуството, за моралните ценности. Той обаче се издигна високо над тях. Носеше светло знамето си, на което бе записан девиз с безкомпромисна вяра в Човека, както и в Народа! B Без нито за миг да забравя или подценява класовата позиция, класовата оценка, без да изоставя социално-революционния си пост, той мъдро, зряло, спонтанно, от дълбочината на цялата си същност утвърди човешкото начало, общочовешките ценности. При това не ги превърна в абстрактна категория. Винаги определено ги свърз ваше с класовото и партийното начало. В годините на антифашистката борба у нас не се говореше за социалистически реализъм, а, както е известно, по цензурни съображения се утвърждаваше новият художествен реализъм". Безспорно названието е един евфемизъм, благовидно заблуждаващ полицейската диктатура. И все пак тук има и по-особен вариант, по-своеоб разен нюанс на творчески метод - защото и самите написани творби са отклик на онази мъчителна и велика епоха, при която има много забрани, много табута. Големият творец трябва да се бори и с тях. Те му и пречат, и същевременно му помагат - карат го да отбягва директността, да търси сложна и многобагрена образност, да на влиза в косвените отсенки в противовес на оголеността, елементарността. И Вапцаров пише във висша степен реалистично, но, като преценяваме цялостно духовната му атмосфера, подхода му, позициите му, веруюто му, каквото и да правим, както и да увъртаме, не може да кажем, че методът му е само реализъм - и толкоз! Не е познатият реализъм на класиците - и в прозата, и в поезията; не е критическият реализъм. Вярно е, че при тях, както и при другите методи, има много течения и стилови варианти. Но Вапцаров и делото му не се вместват в нито едно. Тук има не само нова идеология - комунистическа, но и ново светоусещане, нова философия, особена чувствителност. Наричахме я социалистически реализъм. Сега мнозина оспорват този термин, а и самото понятие. Оспорват ги, без да предложат нещо по-уместно. Ясно е, че и евфемистичното означение - нов художествен реа лизъм", не ни дава представа за същностното. На всеки етап от развитието си реа лизмът е нов - от Ренесанса до днес, а и ако не е художествен, изобщо не би заслужавал нашето внимание