творец

ДЖИЛБЪРТ (на пианото): Боже мой, ърнест, на какво се смееш? ЪРНЕСТ (повдига очи): На един знаменит анекдот, който току-що проче тох ето в това томче „Спомени“, което намерих на писалището ти. ДЖИЛБЪРТ: Покажи ми го. А, ясно. Още не съм ги прочел. Хубави ли са? ЪРНЕСТ: Докато свиреше, попрелиствах няколко странички, които наистина ме развеселиха, въпреки че по принцип не обичам да чета съвременни мемоа ри. Сега спомени пишат обикновено само онези, които или напълно са загубили способността да помнят, или не са извършили нищо, достойно за запомняне: а в това несъмнено се крие тайната на популярността им, тъй като английската публика се чувствува най-удобно, когато слуша гласа на посредствеността. ДЖИЛБЪРТ: Прав си, нашата публика е удивително снизходителна. Прощава всичко освен гениалността. Но на мен, да ти призная, мемоарната лите ратура изобщо ми харесва. Допада ми и по форма, и по съдържание. В литературата всяко самоизтъкване има своята прелест. Тъкмо с това ни пленяват пис мата на Цицерон и Балзак, на Флобер и Берлиоз, на Байрон и госпожа дьо Севине, които иначе така поразително се различават като личности. И колчем се натъкваме на подобен еготизъм - а, колкото и да естранно, това се случва твърде рядко - ние не можем да не го приветствуваме или пък лесно да го забравим. Човечеството винаги ще обича Русо за това, че той изповядва греховете си не на някой свещеник, а пред света. Със своите полегнали нимфи, изваяни за двореца на крал Франсоа, или дори със своя зелен и златен Персей, който във Флорентинската Лоджия показва на луната мъртвото страшилище, превръщало някога с погледа си всичко живо в камък, Челини е доставил на хората далеч по-малко наслада, отколкото с автобиографията си, в която този ненадминат ренесансов негодник разказва бляскавата и позорна повест на своя живот. Възгледите, характерът, дори онова, което човек постига, нямат особено голямо значение.

Беше време, когато се съмнявах, или по-точно, не се съмнявах в предопреде ления неуспех на книга като „Словото- творец" - тематично и жанрово неединна въпреки всеобединяващото заглавие. Откриващата едноименна статия пред ставлява публицистика на тема чистота на езика и писателска отговорност към словото, подкрепена с фини стилови и езикови анализи. „Милион въпроси" се отправят с цел да се разчисти недове рието към автентичността и достойнства та на потъналия в прах национален феномен „Веда Словена". Пазете се от този занаят" лукаво скрива неудобството на зрелия критик да рецензентствува или поне да включва рецензии в критически сборник, „Живата Вазова традиция", пи сана като доклад, портретува двойно първоначално Вазов и после по изведе ните нишки на традицията - и носителя на Вазовата награда за 1982 г. Павел Вежинов. „За възпитанието чрез свобо дата" ще нарека педагогическа утопия (сам Кр. Куюмджиев приема за утопия педагогическите си виждания), но тя всъщност е мечтата му за общество от свободни личности. „Мъченикът на зем ния рай" пък е спор за неоценени постижения от по-ново време - новелите на Ал. Геров „Неспокойно съзнание" и 4004 година". За да не изброявам повече, ще свърша с „Ода за качеството" - доклад, чиято проблематика са нравствеността и професионализмът на критическото ни всекидневие. Тематичната и жанровата разнопосоч ност са явни, но опитът отдавна ме нау чи да не търся в критическия сборник само тематично и жанрово единство. Не предполагах, че един неколкочасов разговор ще е бил от моя страна изслушва не на идейното съдържание на друга, също тъй привидно нееднородна книга. Нещо повече, в книгата познатите ми вълнения и мисли бяха пренесени върху съвсем различна литературна тъкан. Но те бяха същите, бяха есенцията на не колкогодишно духовно и литературно при съствие. Ето какво още може да споя ва и прави цялостна подборката от ста тии в една книга. Разбира се, критиче ският сборник може да представлява и самодоволен самоотчет за изминал пе риод. И в „Словото-творец" присъствува самоотчетът, но на друго равнище и с други права. Кр. Куюмджиев самоотчита литературно-духовните си вълнения през последните две-три години, убеждава ни в завоюваното умение да прави именно такива книги. Всъщност не за пръв път критикът постъпва така. Критическия му профил очертават, от една страна, подобни сборници, а, от друга - моно156 графиите. Би било много лесно, подо зрително лесно да определим едните - монографиите - за сериозно критическо занимание, а другите - за критически отдих. Защото двата типа книги се до пълват и изграждат творческия лик на Кр. Куюмджиев. Но да не надхвърлям рецензентския тон, Споменатото мимохо дом е за доверие на читателя, за убеж даването му в равноправната необходи мост от такива книги за създателя им. В монографиите Кр. Куюмджиев изгражда концепциите си за личности и процеси, а в критическите сборници се отдава на полемичното си горене не тол кова като готовност за битка (каквато често му приписват), колкото като въз можност да вмести нравствените и оце нъчните си позиции в рамките на кресливия литературен делник. Понятно е, че в отделните книги ще има и отлики. В един от по-ранните сборници, „Исто рията като жива памет", по-осезаем бе ше фонът на литературната ни класика, вълненията са на по-отвлечено нравст вено равнище - геният и злодеят, емо ционално-етичното и студено-научного тълкуване на литературата („Бъдете ка то Моцарт", „Историята като жива па мет" и т. н.).

Предговорът може да предразположи, да дистанцира или да направи читателя резервиран към писателя или преводача. Първите сигнали са ориентиращи, невинаги решаващи. Текстът на творбата в крайна сметка предопределя взаимоотношенията между автор и възприемател, нейния календарен и географски паспорт. Въпросите защо, какво и за кого пише писателят стоят не само пред Каравелов, Славейков, Ботев или Друмев. Те вълнуват и Херцен, Толстой, Горки - всеки велик творец. „Народът е материя - споделя Каравелов. - от която изкусният майстор може всичко да слепи... Въпросът е какъв ще бъде майсторът, как моделира и пресъздаде тази материя, с какво ще спечели потребителя". ще В художественото произведение диалогът с читателя се води чрез фабулата, структурата, стила, чрез езика на творбата. Но винаги, независимо от характера стойността на текста, се получава „триъгълник" (автор - творба- читател) - необходимо условие за функционирането на произведението в системата на комуникацията. И в този „триъгълник" чрез писателя може да се разкрие света на въз приемателя и обратно - читателските интерпретации да възсъздадат образа, пси хологията на автора.

Ако се събере всичко, което е написано на тази тема, ще се образува цяла библиотека. Но както всяко живо явление в изкуството, така и проблемът художник на време винаги има свои актуални аспекти, особености. На тези особености бих искал да се спра с оглед на съвременния обществено-политически и духовен живот. Преди всичко трябва да се отбележи високото предназначение на твореца, изкуството. Древните гърци са смятали, че вдъхновението е дар божи: „Демокрит казва така за Омир: „Омир, като получава божествен талант, издига великолепно здание от разнообразни стихове, тъй като (според него), ако не притежаваш божествена и свръхестествена природа, невъзможно е да съчиниш такива прекрасни мъдри стихове. 1 B Дълго време, по същество и до ден днешен, материалистическата естетика се отнася критично, отрицателно към това твърдение, оценявайки го преди всичко от гледна точка на философията, на онтологията. Но ние трябва да видим и друго, дадения случай по-съществено значение на това твърдение: вдъхновението, изкуството са така велики, че само боговете, най-могъщите свръхестествени същества могат да дарят човека с това чудо! На това обръща внимание навремето Г. Флобер: „Античността - пише той - е смятала изкуствата толкова за благородни, че тех ния източник е отнасяла към боговете. "3 А Томас Ман, разказвайки как е създал своя роман „Доктор Фаустус“, споделя: „Тежкият труд в изкуството е като битка, като корабокрушение, като смъртоносен риск, който те приближава към бога, вну шава ти смирено упование на благословение, помощ, милост, и събужда у теб ре лигиозен трепет.