учениците

През 886 г. една държава, съществувала едва две столетия, която беше се прославила най-вече с храбростта на своите воини по бойните полета, извърши нещо, което трябваше да предизвика възхищението на бъдещите поколения както със своята човеш ка стойност, така и със своето национално и международно значение. Тази млада държава бе България, която миролюбиво подготвяше своето влизане в световната история. Тогава български владетел бе княз Борис, който двадесетина години преди това вече беше разбрал, че наследеното от дедите му езичество издига преграда между неговата държава и тогавашния цивилизован свят. Още от 865 г. Борис и поданиците му бяха официално покръстени. Този княз обаче бе твърде проницателен, за да схване също, че макар самият той да бе от прабългарски произход, не би могъл да се опре на прабългарския елемент, за да реализира единството на своята държава в лоното на християнството. Приемането на новата вяра изглеждаше твърде малко благоприятно, като се има предвид, че прабългарите бяха по-малочислени и изолирани сред славя ните и гърците. Едно непредвидено събитие спомогна за осъществяването на целите на Борис: това бе осъждането през 885 г. на заточение учениците на Методий, които малко след смъртта на своя учител бяха жестоко изгонени от Моравия. Според покъртителния разказ на житиеписеца на Климент Охридски за терзанията на заточениците те били подложени на насилия от жестоки войници. Съблечени голи, те зъзнели в ледената мъгла по бреговете на Дунава през тези трагични дни, когато делото на Кирил и Методий щеше да погине. Отговорни за тази гибел бяха моравският княз Светополк, човек инте лектуално и морално посредствен, немското духовенство, което отдавна замисляше своето отмъщение, а зад тях - папството, особено след заемането на престола от папа Стефан V, който през 885 г. отказа да утвърди избора на Горазд като наследник на Методий и изрично забрани славянския език в богослужението на римската църква.