унгарската

Най-добрите умове на унгарския народ от десетилетия вече виждат мя стото на унгарците в общността на източноевропейските народи. Ласло Немет дава израз на това схващане, което преди изказа и Ади и до което стига още Кошут след кървавия разгром на революцията от 1848 г.: че унгарците са източноевропейски народ и бедите им са, общо взето, еднакви с бедите на останалите източноевропейски народи. „Живеем си така едни до други, без знаем нищо едни за други - пише Ласло Немет в една от статиите на кни гата си „Свидетел“. - Вече е време да опознаем нашите „млечни братя", които заедно сучем от посталата гръд на една обща съдба." да C И все пак, додето общият исторически и социален поврат не събуди y нашите народи взаимния интерес към духовните ни ценности, у нас се показваше относително твърде малка заинтересованост към литературата и изку ството на „млечните ни братя". Но с толкова повече всепоглъщащо внимание сме следили онова, което става в литературата на големите нации, развиващи се при по-благоприятни исторически и социални условия, та вече почти бяхме почнали да забравяме, че и един малък народ може да създаде нещо голямо, от световно значение. Това поведение беше донякъде разбираемо и естествено. Нашите писатели и читатели с основание са отправяли поглед към Шекспир, Данте, Гьоте, Толстой и други такива титани на духа. И унгарската, и българската литература еднакво биха пострадали, ако не бяха черпили в колкото може по-голяма мяра от техните произведения с общовалидна стойност. Но същевременно е нанесло ущърб и онова, че често сме подминавали равнодушно литературата на народи с родствена историческа съдба, с които в много отношения имаме общи допирни точки. Защото развитието на литературата и на обществения живот се подпомага не само от тия литератури, които са ни изпреварили с една или две художествени епохи, но и от ония литератури, заедно C които сме изправени пред разрешаването на сходни художествени задачи. Впоследствие, разбира се, много неща се промениха. И днес е поета правилната насока. Общоприето е схващането, че превеждането и популяризирането на литературните произведения не е само литературно дело, а нещо много повече от това. Та нали необходимото условие за взаимното разбиране е взаимното опознаване. И освен литературата едва ли има друга област от човешкото творчество, в която един народ да дава по-правдива картина за себе си пред друг народ.

Закономерното развитие на унгарското общество и влиянието на между народните събития довежда до буржоазнодемократичната революция през 1918 г. и пролетарската диктатура през 1919 г. в Унгария. Това се дължи не на слабостта на буржоазните партии, които предадоха властта в ръцете на работническата партия, както смятаха буржоазните историци, а преди всичко на изострилата се класова борба и на създалата се историческа ситуация. Така унгарският народ първи последва примера на руската пролетарска революция. Развитието на литературата отразява вярно промените в общественото развитие на Унгария през този период. Някои от литераторите с консервативнофеодални разбирания тесногръдо поглеждат на прогресивната унгарска литература като част от общата борба на революционните сили за мир и общественосоциален напредък. По-голямата част обаче от творците застава чистосърдечно в подкрепа на ръководните сили на революцията, в това число и ония, които имат изявени буржоазни разбирания. Известните социалистически преобразования по време на пролетарската диктатура създават добри условия за обеди няване на прогресивните писатели върху обща идейно-естетическа платформа, а това диалектически определи развитието на унгарската литература в социалистически дух. Прекомерно голямата сила на реакционната интервенция, както и допуснатите тактически грешки на пролетарското правителство довеждат до свалянето на работническата власт през август 1919 г. и с това за един период от четвърт век се отнемат възможностите за свободно процъфтяване на новата, социалистическата култура.

Влиянието на българската литература не може да си съперничи с ролята, която литературата на нации от езикови общности като френската, немската, руската и други са заемали в унгарския духовен живот. Достатъчно е да споменем История на европейската литература“ (1934) на Михай Бабич, където този найголям теоретик и естетик на буржоазната либерална мисъл признава, че „и наймалкият изостанал народ може да роди литературна величина със световно значение", но от труда си изключва напълно както българската, така и литературата на балканските народи. Този факт свидетелствува не само за неговото отношение, но и за отношението на тогавашното официално литературно мнение към духовната култура на „малките“ народи. В труда на Марцел Бенедек „Съвременна световна литература“ (1920) и на Вайглер Бенедек „История на световната литература" (1921), написани за широката читателска публика, също няма да намерим нито едно българско име, а в появилата се по-късно, през 1941 г. „История на световната литература“ на Антал Серб, на нашата литература се отделят само няколко реда. Йожеф Байза, професор в катедрата по южнославянска филология Унгария преди 1945 г., заявява открито, че българската литература „от гледна точка на световната литература няма значение". B Най-добрите представители на културния живот на Унгария обаче са говорили винаги за общите културни ценности на източноевропейските народи и съ знавайки нуждата от взаимно опознаване, са считали изграждането на мост между народите на Централна и Източна Европа за една от главните национални задачи. Първият, който след хилядолетно мълчание отправя поглед към „малката" Литература на България, е Габор Казинци, писател и публицист, радикален представител на унгарския реформизъм в първата половина на миналия век: „Навярно, като е искал да разшири кръгозора си или да докаже възгледите си, търсейки подкрепа на идеите си, той е стигнал до историята на източноевропейските народи, до проучванията на тяхната литература. По всяка вероятност е забелязал появилите се общи черти в историите на източноевропейските и унгарски народи, в актуалните проблеми на националното възраждане. Тези общи черти са породили симпатията му към съседните народи." И по-нататък: „Значението на статията на Казинци не е в научната й стойност, тъй като съобщава данни от трета ръка (статията му е преработено съобщение от анонимен руски източник, публикувано най-напред от чеха Йохан Пуркинье в парижкото списание „Ост унд Вест" през 1839 г. - б. а.). Статията е по-скоро показателна с това, че унгарската интелигенция от епохата на реформизма е насочвала вниманието си не само по посока на 1 Цит. по Ласло Бока. Ботев. Forum, 1950, с. 471-472. 63 Запад, но се е интересувала и от дотогава непознатите, затворени между стените на Турската империя Балкани. Съчинението на Казинци отваря на стената процеп, през който се разкрива пробуждането на един поробен народ в нация,

От гръцки и латински извори знаем, че в легендата за произхода на някои племена, населявали хунската империя, елен повел към нова родина отделилите се от баща си двама братя. Известно е още, че при Атила често пребивавали пратеници на византийския двор. Единият от тях - Приск Ретор - като очевидец разказва в своя пътепис, че в средата на V в. дворът на Атила вече е познавал легендата за преследването на елена -- самият Ретор я бил чул там от устен извор. Естествено това съобщение не е могло да бъде още легендата за общия произход на българите и маджарите, тъй като оногурските българи и фино-угърските маджари се оттеглят от Западен Сибир към Византийската империя едва след смъртта на Атила - с онова преселение на народите, което започва след разпадането на западната хунска империя. По времето, когато Приск Ретор записва легендата за елена, тя по всяка вероятност е била вече древна традиция, тъй като Енапий (414 от н. е.) напомня за нея цял половин век преди господството на Атила. Но първия запазен паметник откриваме чак през V в. у църковния историограф Созомен, който в написано през периода между 439 и 450 г. съчинение дава следния вариант на легендата: „Това племе (т. е. хуните - б. а.) било, както казват, по-рано непознато на траките около Истър и на самите готи. Те не знаели, че живеят в съседство едни с други, понеже помежду им се простирало огромно езеро. И едните, и другите мислели, че населяваната от тях страна е краят на земята, а след това - без крайно море и вода. Но веднъж един пощръклял вол преминал езерото и пастирът го последвал. Други пък казват, че една сърна, като бягала, показала на някои хуни-ловци пътя, който бил залят от водите (курс. м., П. Ю.). А ловците, възхитени от умерения климат и от добре разработената земя, когато се върнали, разказвали на господаря на племето какво са видели. Наскоро те влезли за пръв път в съприкосновение с готите. А след това се отправили на поход с цялата си войска, победили ги и завзели цялата им земя. "