уникална

Захари Стоянов принадлежи към онази славна генерация от революционни дейци литератори, която бе откърмена в най-върховните моменти на нашата национална революция. Неговото дълбоко патриотично обществено и литературно дело пренася поддържа патоса и идеализма на националноосвободителната борба, патриотичните свободолюбивите традиции на възрожденската литература в новите условия на осво бодена България. И макар в наследството на общественика и писателя Захари Стоянов да има елементи и на историческа „несъвместимост" - особено в последните години на политическата, а в определена степен и на литературно-публицистичната му дей ност, когато, свързал се с диктаторския режим на Стамболов, подкрепя Фердинанд става проводник на насилия и произволи - в своята съвкупност това наследство не буди само исторически интерес, а запазва действената си сила и продължава да помага за духовното формиране на редица поколения. И И И Истинско чедо на народа, още от юношеските си години и до края на бурния си живот Захари Стоянов е бил винаги най-тясно свързан със съдбата на народа. Вярно е, че някои наскоро открити документи свидетелствуват, че той не ще да е бил съвсем „неук“, че е учил в непълното класно училище в Медвен. С тях обаче не се опровергава факта на пълното му житейско и духовно сливане и единение с „неуките“, със сиромасите“. Не се заличава онази борба, която той води, при невероятно трудните условия на грубата и изостанала среда на добруджанските овчари и русенските еснафи, за духовно осъзнаване издигане. Свързването с младежите революционери от русенското читалище „Зора" дава най-важния и съдбоносен тласък на неговото идейно развитие. Приобщил се към революционния комитет, Захари Стоянов прави първото съзнателно обричане, дава първата клетва да служи на народа и да се бори за неговото освобождение. И посетнешните факти и събития в неговия неспокоен и борчески път през героичните дни на Априлското въстание до Съединението са само моменти и етапи в духовната биогра фия на един предан до смърт на народа борец, илюстрация и израз на изпълнената клетва в защита на „халачи“ и „кундураджии"... Когато непосредствено след Освобождението Захари Стоянов се залавя за перото, той има един неизчерпаем източник за творческо вдъхновение - собствения си жи тейски стаж", наситен с толкова превратности и драматични преживявания, но и тясно преплетен с борбите и съдбата изобщо на народа. А възрожденската революционна литература, творческото дело на Ботев и Каравелов (особено на Каравелов) са неговите литературни учители и образци. Чрез тях той възприема и революционно-утилитаристичната естетика на руските революционери демократи.

Със самото формулиране на предмета и интереса си нашето изследване изглежда странно. За днешното ни мислене „Аз съм българче“ е текст от буквара, стихотворение, чрез което сме осъзнали националната си принадлежност, което ни е накарало да се почувстваме българи и да изпитваме гордост от това, което е безсмъртно, както е безсмъртна България, и т. н. Нека в това изброяване не бъдат търсени иронични или поне само иронични акценти, защото тези и други подобни представи съдържат нещо, което изследването счита за извънредно важно: аксиоматичността на „Аз съм българче“, неговата абсолютна безпроблемност, както и усещането за вечен, за извънвременен текст. Не се наемаме да спорим с тези представи, оптиката ни по-скоро е насочена към проникване в техните основания, а до известна степен и в тяхната структурираност. Интересът ни е продиктуван и от някои парадоксални несъвпадения между споменатите становища и реалното литературноисторическо битие на „Аз съм българче“: усещането, че творбата е стародавна, че е съпътствала, изразявала и диктувала българското самосъзнание винаги, противоречи на това, че рождената ѝ дата е през 1918 г. — стихотворението се оказва изненадващо ново; усещането, че „Аз съм българче“ е неотменима част от творчеството на Иван Вазов, че е негова емблематична творба, противоречи на факта, че първото издание на Вазов, в което тя се появява, са 20-томните „Събрани съчинения“ от 50-те години.