увод

Напоследък в нашето литературознание се картина, би налага модата на класификациите. С невероятна страст се търси някакво етикетче, което да бъде лепнато на всекиго. Дали ще е „импресионист" или структуралист", дали ще бъде причислен към така наречената „научна" и академична критика" или, напротив, ще бъде обявен за „артистичен“ - все едно, но всеки автор трябва да бъде сложен в някое чекмедже, трябва да бъде диференциран". Ако външен човек, чужденец, реши да съди според тази своеобразна щедрост за състоянието на днешната ни литературна мисъл, той несъмнено ще се удиви от присъствието на толкова школи, на толкова противоположни методологически направления. И то в едно литературознание, което е призвано да утвърждава принципите на социалистическия реализъм, което се придържа към класово- партийния критерий в оценката на явленията от миналото и настоящето.

На 19 и 25 март 1970 г. се състоя разширено заседание на Научния съвет при Института за литература, на което бе обсъден и приет за печат предложеният от н. с. Боян Ничев труд „Увод в южнославянския реа лизъм. (От фолклор към литература в есте тическия развой на южните славяни през XVIII и ХІХ в.)". Рецензия за труда прочете чл.-кор. Ем. Георгиев. В обсъждането взеха участие В. Смоховска-Петрова, Л. Цветков, Кр. Генов, Ил. Конев, П. Динеков, Г. Цанев, Ст. Каролев, Т. Жечев.

През 1971 г. излезе новата книга на Боян Ничев „Увод в южнославянския реализъм. От фолклор към литература в естетическия развой на южните славяни през XVIIIХІХ в. Според самия автор това е теоре тико-историческо изследване на предпоставките за възникване на южнославянския реализъм, проведено с метода на сравнителното литературознание (стр. 5). Книгата е изградена върху широк сравнителен материал както из литературата, така и из фолклора на българи, сърби, хървати, сло венци. Авторът е използувал методите на теоретико-историческото и на типологи ческото изследване, за да разкрие специ фичните черти в тяхното литературно развитие, като същевременно го съпоставя с литературните традиции на Европа и Изтока и достига до извода, че макар и да остават европейски литературно-историче ски феномен, южнославянските литератури се доближават до източния модел на литературен развой според концепцията на акад. Конрад. Боян Ничев е навлязъл в една от найсложните и трудни, но изключително интересни области, където собствените методи на литературната теория и литературната история се оказват недостатъчни и се налага активната намеса на фолклористичната тео рия, социологията и народопсихологията. Като използува последните постижения на теоретическата мисъл в областта на литературознанието и фолклористиката и резул татите от многобройни конкретни изслед вания върху литературата и фолклора на южните славяни през разглеждания период, авторът е постигнал един истински синтез, а оттам вече и собствено становище за същ ността на явленията и процесите - успял е да създаде оригинален теоретически модел на естетическото развитие на южните славяни през ХVIII-XIX в. Завършеността на авторовата концеп ция се отразява и на композиционното ре шение на книгата - на първо място се изнася изводът, тезата, която след това се развива и защищава в хода на изложението. В съответствие с принципите на възприе тия дедуктивен метод още в увода авторът декларира основното си становище: „редица фолклорни процеси завършват в лите ратурата и важни литературни явления имат началото си в южнославянския фолклор" (стр. 6). И всичко по-нататък е орга низирано именно с оглед доказването на тази теза.

Удивително пълнокръвна стихия на жизнени сили, парадоксално сплитане на материя и дух, живия живот във всичките му безкрайни и противоречиви проявления... И Това е впечатлението от художествения свят на Емилиян Станев. В този свят редом живеят тъмни анимални инстинкти и най-светли духовни пориви, хора и зверове, къщи и дървета, бродят сури елени и в бистри извори се оглеждат птичи криле; редом с люде, чиито груби длани са движени от найдиви инстинкти, пулсира и крехка мозъчна тъкан, озарена от най-изтънчени висши духовни пориви, сплитат се съдбите на селски ратаи и фашиствуващи офицери, бледи гимназисти и побелели старци, благородници и плебеи, провинциални чудаци и коварни монарси, властници и творци, чувствени красавици и аскетични рицари на идеята... Какво ли няма в този свят, Всички звена на една дълга биологическа верига - от най-плахия порив на живот в стопленото от слънцето семенце до угасването му в немощното човешко тяло, стремеж към отвъдните предели на видението и мечтата, смели авантюри на мисълта или мистични пориви на духа. Всички стъпала на стръмната социална стълбица - дрипльовците от градски предградия и еретически сборища и сановниците от царски дворове, равнодушни към светската суета мъдреци или заслепени от страстта към власт борци, просяци и куртизанки, социални дъна, от които вее хладният полъх на нищото и замайващи социални висоти, също вгледани в бездънната пропаст на пустотата. Дълги поредици от историческо и природно време - от мрачните глъбини на Средновековието до наши дни, войни и нашествия, революции и измамни затишия, мигове на интензивни социални промени и социални безвремия. Историята на времето и надвремието на изкуството... Преди години бяхме тръгнали да правим филм за Емилиян Станев (единственият ми краткотраен флирт с това изкуство, което не обичам и към което проявих интерес само защото се бе заело с любимия ми писател). Посещавахме неговите“ места - Велико Търново и Елена, манастири и ловни хижи високо в планината, където някога писателят бе бродил... Филм, разбира се, не направихме. Освен реалните технически и други „обективни" причини има и една, нека я наречем, „метафизическа" причина, поради която и не бихме могли да направим филм за това могъщо и безкрайно като самата природа творчество. Нима може камерата - този чудесен и все пак несъвършен фиксатор на видимия свят - да улови всички образи, които е поглъщал ненаситният, лаком и бездънен търбух на една сензитивна творческа памет. И може ли освен видимите образи да улови всички звуци и миризми, всички инстинкти и мисли, които е поглъщала в течение на десетилетия ненаситната паст на тази памет.

Неотдавна в Прага се появиха и изчезнаха като дим 50 000 екземпляра от книжката „Защо не съм комунист“. Издателската инициатива на „Ческа експедице“ всъщност наново тиражира хрумването на блестящия журналист и последователен антикомунист Фердинанд Пероутка от края на 1924 г., предоставил своето независимо списание „Притомност“ на десетина изтъкнати интелектуалци да отговорят на анкетата „Защо не съм комунист“. В анонса ѝ е посочен поводът за нейното възникване: в тесен кръг от некомунисти попада един комунист, на когото останалите започват да се извиняват защо не могат да бъдат комунисти, и след това всеки от тях решава писмено да изложи причините. Първият е Карел Чапек, чийто изчерпателен и концептуален отговор се дисоциира от анкетата и придобива самостоятелен начин на възприемане. Чапек включва своя отговор във философския си компендиум „За обикновените неща или Зоон политикон“ (1932) и с това обрича на почти половинвековно забвение този сборник със себеназоваващи се текстове. С някои съставителски уговорки есето „Защо не съм комунист“ излиза за трети път едва в XIV том от събраните му съчинения (1988). В началото на „нежната революция“ безконтекстови откъси от него бяха налепени като дацзибао по станции на пражкото метро и масово бяха възприемани като позиция на демонстративен антикомунизъм. През миналата година в самиздатската поредица „Простор“ на „Ческа експедице“, издала от 1978 до 1990 г. над 150 тома в машинопис, за пръв път бяха разпространени отговорите на оригиналната анкета „Защо не съм комунист“. Сегашното първо официално издание, чийто инициатор е Яромир Хоржец, бе посрещнато не само като свръхактуализирано опресняване на читателската памет, като почти безплатен опреснителен курс по антикомунизъм, но и като видима провокация към модната в постсоциалистическите страни антикомунистическа аргументация екс вото. Необремененият с пещерни пристрастия или с конюнктурни връзки днешен прочит на тогавашната анкета несъмнено дава възможност да се надникне в спецификата на чешкия увод в тоталитаризма, а не в наръчник по изтънчен антикомунизъм или пък в помагало по натрупване на първоначални посттоталитарни дивиденти. В последното имах възможност да се убедя не само в Прага, но и във Варшава (там в началото на октомври се проведе Чапекова конференция), докато слушах политологическия доклад на досегашния ортодоксален комунистически представител на полската бохемистика Витолд Навроцки за Чапековото есе „Защо не съм комунист“.

Review: Accumulating memory and building the literary cannon (Емил Димитров, Памет, юбилей, канон. Увод в социологията на литературата. С.: Изток-Запад, 2012)