Валери

Валери Петров е един от нашите поети с най-фино, най-деликатно душевно устройство. От всичко, до което се докосне ръката му, а и от чисто човешкото му присъствие лъха на култура, на вкус, на тънка мярка. Чужда му е всякаква грубоватост и неовладяна суровост, при него отсъствуват резките жестове и тонове. Всичко е меко, прецизно нюансирано, премерено на везните на един рядък художествен усет и преминало през една вродена, органична скромност, която няма нищо общо с другата скромност - показната, с която някои негови събратя твърде ловко си служат. И ето че тъкмо този поет, така отдалечен от всякакви боричкания за слава и постове, така пестелив на изявления, така естествено, без всякакви пози на отдръпване или обскурантизъм, потънал в собствения си творчески свят, тъкмо този поет е една от конфликтните личности в литературата ни пък и не само в нея, а и в киното, и в театралния живот. Той неведнъж е поляризирал мненията, неведнъж е карал критиците да кръстосват шпаги помежду си. При това - забележете - с нищо допълнително не е допринасял нито веднъж за по-буйното разгаряне на полемичния огън. Дори тогава, когато явно еимал сериозни доводи, за да отвърне на неверни и несправедливи тълкувания. Или просто да ги доизя сни от лична гледна точка, да ги уточни. Оставал е верен на природата си, своя нрав, на своята овладяност и деликатност. А и след години, когато е ставало ясно, че истината е на негова страна, че той е победителят след проверката времето (да вземем само един пример - как беше посрещнат някога филмът по негов сценарий „На малкия остров“ и какво емястото му - признавано от всич ки днес - в развитието на българското кино!), той пак не си разрешава дори намек на оценка, на някакви присъди. Изобщо той с нищо не предизвиква, епатира, не дразни. И все пак - повтарям - е една от най-конфликтните лич ности. Парадоксално на пръв поглед, но факт. Ho на на И не никога не е отричана, не е подценявана дарбата му. Признавали са му я винаги, респектирала е всички. И оттук нататък са започвали несъгласията, споровете, резервите, обвиненията. Просто характерът на дарбата, нейното свое образие се превръща в главен прицел, в център на полемиките. В годините на нормативната естетика, на догматично закованите постулати беше някак пообяснимо да етака.

Една случка с дъщерята на поета, която в детските си игри веднъж се загубва из квартала, довежда Валери Петров през 1954 г. пред парадния вход" на родната кинематография - той предлага сценария „Точка първа". В тази начална стъпка ние няма да търсим случайното, а закономерното. С други думи, кинодраматургията не е кръстопът на раздвоението и поетовото изчерпване, а зов на творческата потребност и желание за директно и осезателно общуване с хората. Няма да се спираме на „блокадата“ около поезията на Валери Петров, организирана от тогавашната литературна критика, но трябва да споменем за търсения от поета нов жанр, който ще му позволи отново да заговори „с пълен глас"... Опитът с „Точка първа“ повече обещава и по-малко доказва, че кинодраматургията е новото призвание на поета и неслучайно отклонение от камшика на римите, както би се изразил Слуцки. Последвалите сценарии обаче и реа лизираните по тях филми поставиха името Валери Петров на едно от челните места в списъка на родната кинодраматургия. ОТ РЕПОРТАЖНАТА ЗЛОБОДНЕВНОСТ НА „ТОЧКА ПЪРВА ДО ПОЕТИКО- ФИЛОСОФСКАТА СИМВОЛИКА НА „СЛЪНЦЕТО И СЯНКАТА" Единственият белег, който ни позволява групирането на двата сценария, е сходната им проблематика, близостта на вложените в тях идеи и накрая неспирният стремеж на Валери Петров към провокиране на човешкото съзнание към действен размисъл. Иначе различията са толкова съществени, че дори е трудно да приемем „Точка първа“ и „Слънцето и сянката" за произведения на един автор, освен ако пожелаем да проследим дългия път - равен на седем години и три сценария, изминат по белите полета на топовете хартия в овладяване на кинодраматургичното майсторство. Само жанровите различия поставят двете творби на противоположни полюси. „Точка първа е вестник-ежедневник, кинорепортаж. Това определение се налага не само от вестникарската всеобхват ност на сценария: събрание за мира, футболен мач, корейски деца-сирачета, „войната“, квартален враг, социалистическо строителство, любов..., но и от ескизно поднесените образи, дори и централните, катадневността на диалога, 61 липсата на психологически уплътнени характери и улавянето на специфичния политически климат на времето около 1954 г., което напомня днешното, но сериозно се различава от него. Този явен стремеж към злободневност и съобразяване с фактите на деня са спънали поетичния полет на автора към постигане трайни художествени обобщения.

Ив Бонфоа е известен френски поет и теоретик на изкуството, роден през 1923 г. в Тур. Завършил е математика и философия. Първите му стихотворения се появяват в литературния печат през 1946 г. и веднага правят впечатление с дълбочината на преживяното чувство, с насоките на поетическата медитация. Основната му книга „Движение и неподвижност на Дув" загатва за изворите на неговото вдъхновение: Хераклит и митът за вечното възвръщане на нещата, тайната на съществуването и благословеността на красотата. Поет с висока култура и почти кла сическа форма на изказа си, Бонфоа се занимава с проблемите на съвременната поетика, пише също върху готиката и барока. Издал екнигите: „Представяне на образа“,„Договор на пианиста", Вчера царуваше пустиня“, „Анти-Платон“, „Надписан камък“ и др. Настоящите есета са взети сборниците „Невероятното“ и „Разговори за поезията".

Наскоро един наш поет посвети стихотворение на Валери Петров и опитвайки се да подражава на неговия стил, го озаглави „Валерими Петрови". Наистина римите, които пише Валери Петров, могат да бъдат само негови. Още първите стихове на някое стихотворение от този поет издават неговия личен почерк. Съвсем естествено въз никва въпросът - на какво се дължи висотата на цялата литературна продукция на този автор. Дали тя е плод само на литературния талант на Валери Петров?! Самият поет дава отговор на този въпрос: На масата те чака топ хартия, и трябва да го изхабиш - уви! - за да си кажат: - Леко му върви! Тази творческа самовзискателност не се постига лесно. Свързана е с време и нерви, с някои трудности, независещи понякога от волята на твореца. Но цялата борба не е напразна (тя дори трябва да бъде желана!), щом съвестта на писателя е чиста. За читателите е особено важно творческото верую на писателя да е съизмеримо с неговото житейско верую. А нима иначе можем да повярваме на написаното, нима иначе литературата би могла да ни завладе, да ни провокира и в крайна сметка да ни насочи към активна житейска позиция?! За съжаление не са били редки случаите, когато сме се сблъсквали с катастрофалното разминаване между вътрешния мир на твореца и неговото произведение, почув ствували сме изкуствеността. Творчеството на Валери Петров е завладяващо и естествено, далеч от всякаква поза, пропито от любов към човека. Изключителната интелигентност на този автор не му позволява да покаже на бял свят нещо неизпипано, слабо, нещо, което не му е легнало на сърцето. Негово вече прочетено произведение не може да бъде забравено, а новата му творба напомня за своя автор. Но усилията на Валери Петров са скрити някъде дълбоко в творческата история на всяка негова творба. Читателят получава вече завършения вариант и за него този мо мент е най-важният. Той поглъща на един дъх всичко, което авторът разказва с лекота (видима, но невинаги реална), и много рядко се замисля какво струва това на писателя. Самовзискателността на Валери Петров и като творец, и като човек е пословична. Критичният му поглед уголемява собствените му дребни недостатъци, държи го винаги в напрежение. Това зорко самовглеждане е може би първопричината за непрекъ снатото самоусъвършенствуване на този творец. Негов пръв помощник се явява самоиронията. И странно откъде идва това негово вечно недоволство, когато Валери Петров може да бъде пример за съвестност, великодушие и деликатност? (А може би тъкмо тук е причината.)

Изпитанията, на които времето подлага рабо тещия в сферата на литературната критика, са свързани с избора на произведенията, с дилемите, пред които изправя своя читател литературната творба. Във встъпителната част към книгата си „Имената на времето" Валери Стефанов катего рично посочва: „.. интересували са ме начините, по които литературата защищава човека, укрепва неговото място в света, шепнейки му любопитни приказки за дълга и свободата". Освен яснота тук откриваме и известна доза ирония, особена ирония, която, утвърждавайки, отрича и отричайки, утвърж дава. Става дума за нашепваните любопитни при казки... Авторът е наясно, че твърде много инди видуални и политически доктрини злоупотребяват с тези свещени понятия. Поради това са ги лишили от сакралната им същност. И все пак у В. Стефа нов съществува порив да се докосне до истинските им имена. Първата част на книгата разглежда произве денията „Моята молитва" на Хр. Ботев, „Бай Ганьо" на Ал. Константинов, „Септември" на Г. Милев, „Шибил" на Й. Йовков и цялостното творче ство на Св. Минков. При прочита на класиката авторът откровено се пази от преповтаряне на очевидни, добре известни тези. Но той не застава и в позата на тщестлавен първооткривател и нерядко прибягва до утвърж даване на ценни наблюдения на други изследователи, като обогатява и с нови аспекти техните тълкувания. Валери Стефанов е добросъвестен и оригинален литературен историк. Статиите от първия раздел на дебютната му книга доказват, че за тази дейност се изисква повече от сериозни исторически и литературоведски познания, търпеливо прощудиране на огромната планина от разнородни по своя та същност съчинения. Това повече при разглеждания автор е пъргава мисъл, боравеща свободно със знаците на българската култура от различни периоди. И това е единият от елементите, който хвърля мост между двете части на книгата, Вторият елемент е полемичната острота, която диалогизира (при това елегантно) с остарели, примитивни или неубедителни схващания. В едни случаи - открито, в други - косвено, със сред ствата на иронията, чиито възможности в широк регистър авторът владее така добре, както малцина негови колеги. И тази способност е своеобразен промоциум за всеки, който претендира да бъде arbitrum eleganterium в зоната на критиката. Съществуват ли обаче приносни наблюдения към разгледаните в първата част на книгата произведения на български класици? Въпреки твърде лековатото етикиране на маса литературнокритически писания със задължаващото „принос" нека се спрем конкретно върху разра ботките, които реставрират семантиката на тази поизносена дума.

В една рецензия за пиесата „Сняг" четем: „И все пак в тази постройка, склонна повече към асоциации, отколкото към изображение, трябва да има някакви определени и ясни авторови заключения, които, ако не разрешават, поне да осветляват подхвърлените мисли. Темата за пропиления и безсмислен живот на тези хора, за жалкото им еснафско самочувствие е достатъчно сериозна, дълбока и задължаваща, за да се примири с шеговитото убеждение, че: на хората сърцето е по принцип, общо взето, и донякъде, добро! (...) А в случая сатирическата и критическата тема, затворила се в себе си, за почва да си отмъщава. Тя или звучи като дребнава и неаргументирана закачка, или се разпада в куп незначителни, дребни и на места евтини подробности, в самоуелна игра с думи. (...) Тук-таме прокраднала се, някаква мисъл моментално се прекъсва от нова произволна шега. И когато се запитаме за смисъла на цялото, получаваме отговора: И ако ни попитат: - А де има тук морал? Ще кажем: - Той е в питата изгризан кашкавал! (...) Еквилибристиката с дреболиите е поставила на изпитание и такъв отличен поет като Валери Петров (...) И незначителното си остава незначително, каквато и пъстра карнавална дреха да му обличат. А важното, сериозното, същественото, което може да даде дълбочина на нещата и смисъл на поетическата импресия, е така затрупано,"1 че от време на време се подава и предпазливо прави някоя скептична констатация. " Привеждам тези пасажи не от желание сега, от по-късна дата, да споря с авторката на рецензията. Това би било и излишно, и неправомерно. Още повече, че в обсега на това изследване не влизат драмите на Валери Петров. Цитатите - доста дълги по необходимост - имат друго предназначение. Мисля, че те обобщават, без да имат такива намерения, разбира се, подозренията" и възраженията на нашата критика към цялостното творчество на Валери Петров.