Великден

„Когато след премеждия започнах да миналите десет години показаха, че темата се занимавам с литературна история и критика - пише авторът в своите уводни думи, - на сърцето ми легна една плодотворна българска традиция. Най-добрите български литературни историци и кри тици са измежду първите и най-добри историци на Българското възраждане: Иван Шишманов, Георги Бакалов, Боян Пенев, Михаил Арнаудов. В своето време те са разбрали, че българската литература може да се изтълкува само в контекста на националната история, и смело са се наели да напишат историята на хора и събития, които иначе са далечни на литературата в тясното значение на тази и без това двусмислена дума. В същност във всяко време за литературата може да се каже нещо ново и важно само когато се види по нов и същностен начин народната история. Искам да кажа, че бях щастлив да открия, че заниманията с българска Литература... задължително ни прибли жават към историята, за която, разбира се, аз мога да говоря само като литератор. " Органично свързана с личността на автора, идеята зрее в съзнанието му в продълже ние на десетилетие, развива се и укрепва, за да намери пълното си реализиране в проучването на един въпрос, в който като във фокус се събират и пречупват всички тенденции на нашия национален живот, естествените конфликти и проблеми на една нация, изправена пред необходимостта сама да преодолее духовната и политическата мощ на Изтока и Запада. Преди около десетина години Тончо Жечев беше критикът, който постави у нас въпроса за националната самобитност на литературата, той писа и говори за националната участ на българите и националната им психика. И то не само в чисто теоретичен план. Занимаваше го литературното творчество на писатели, за които проблемът беше се превърнал в поетична съдба - Димитър Талев, Иво Андрич. И именно при разглеждането на тяхното творчество той направи своите най-инте ресни и най-задълбочени констатации. Изсе е превърнала в негова собствена творческа съдба. „Отначало аз виждах кни гата си като книга за Петко Славейков и неговия син Пенчо Славейков - съоб щава авторът. Постепенно този план отпадна, той беше просто смазан от благодатния материал за живота, борбите и мислите на хората от цариградския кръг, където ферментационните процеси при образуването на българската нация се виждат с несрещната другаде нагледност и откъдето тръгват всички посоки на нашия по-сетнешен обществен и културен живот. Във всеки случай началната фаза от разгръщането на българското движение и формирането на националната идея даваше отговор, поне на мен, на два въпроса, които винаги са ме занимавали, занимават и сега: къде са корените на нашето безверие, нашия атеизъм?... От къде произлиза подражателният дух?" Инте рес, който се прокрадва в цялото досе гашно творчество на критика, предопре деля предпочитанията му към един или друг автор и най-сетне намира израз в проучването на един въпрос колкото исторически, толкова и литературен, психологически, народоведски. Едва ли би било грешка, ако кажем, че идеята за тази книга преминава през цялото досегашно творчество на Тончо Жечев.

Всички, които поне отмалко се вълнуваха от българската литература и история, следяха с интерес работите на Тончо Жечев, посветени на църковната борба и на българските възрожденски дейци. А когато излезе книгата му „Българският Великден или страстите български" (изд. „Народна младеж", 1975), можахме да добием представа за обхватния замисъл на автора, за великолепието на творческите резултати, постигнати с тази книга, която тепърва начева своя живот в духовното битие на нацията. Струва ми се, че книгата вече получи своята оценка. Първата й голяма оценка бе интересът на читателите. Защото малко са онези книги, които предизвикват ,, онова познато късо читателско съединение, което протича, току-речи светкавично", както съвсем справедливо отбеляза в отзива си за книгата Николай Хайтов. Но, разбира се, спонтанният читателски интерес не е нито най-важният, нито най-меродавният, нито окончателният оценител на литературните явления, защото известно е колко пъти и не съвсем добри литературни образци могат да предизвикат масови психози. Но в случая с „Българският Великден..." и критиката бе единодушна във високата си оценка на книгата дори когато беше склонна да отправя към автора й едни или други забележки. Малко са книгите, на които критиката ни е реаги рала така спонтанно, така бързо и така положително, при всички уговорки относно възможността за полемични възражения по едни или други моменти от концепцията на автора или по историческата достоверност на материала. Самият факт, че за книгата се отзоваха автори от различни поколения и от различни научни специалности, свидетелствува за нейния широк културен и научен обхват. За „Българският Великден..." писаха и престарелият акад. Михаил Арнаудов, и младият критик Симеон Янев - свидетелство, че проблемите на българската обществена и културна традиция вълнуват всички поколения български изследователи. За нея писаха литературни критици и историци, представители на научната историческа мисъл, философи, общественици, писатели - което от своя страна свидетелствува за широкия кръг от проблеми, които поставя в книгата си Тончо Жечев. При това вълненията около тази книга още не са стихнали - тя вече излезе във второ издание (изд. „Български писател“, 1976), отзиви а нея продължиха да излизат далеч по-дълго време, отколкото обичайно се гагира за една новоизлязла книга, дори като имаме пред вид и доста забавените гакции на днешната ни критическа мисъл. Книгата на Тончо Жечев продължава да е предмет на разговори и оживени полемики - както на публични обсъждания, така и в по-тесни колегиални разговори - свидетелство както за актуалността, така и за сложността на проблемите, повдигнати от Тончо Жечев. И още - 22 за това, че тези проблеми надхвърлят мимолетността на актуалната злободневност, засягат по-дълбоки пластове на нашето национално битие.