византийската

Макар книгата на Александър Петрович Каждан да се приближава до научно-попу лярния жанр, връзката и с изследователското дело на големия съветски византолог и с тенденциите на съветското византознание позволяват да се постави до книга с по-изявено научен характер като „Византийская лите- ратура", особено ако намерението е да се усети самата научна област, а не толкова авторовият принос. Подобен начин на рецензиране съответствува на колективния дух на търсенията в съветската византинистика. Преминавайки от книга към книга, от статия към статия, от един към друг превод и коментар на визан- тийски автор, читателят остава респектиран от взаимопроникването на частни наблюде ния и общи изводи към едно единно дело. 152 Може би се дължи на обозримостта на са мата област, но колкото и характерен да е за съветската културна атмосфера, духът на приобщаване в случая е изявен особено отчетливо. Както се разбира от редакционния увод към втората книга, в Съветския съюз на византологията се гледа като на млада дис циплина. Очакват се частни изследвания, но главно общ курс, създаден на широка историческа основа и със съзнание за жанровата специфика на византийската словесност. Причината за известна изостаналост в тази област се тълкува обективно - на византийската литература се е гледало досега като на исторически извор, нейната художественост е била подценявана, а езиковата бариера не е допускала разбирането и върху по-широка културна почва, нещо, което вече е извършено в областта на византийското изкуство. Не бива да се смесва обективната изостаналост на съветската византология в областта на литературните студии с нашата отечествена. Докато в областта на византоложките исторически изследвания у нас съ ществуват дори пълни курсове, които се ци тират и използуват в международен мащаб, литературната и културната история е слабо застъпена, ако не се считат моментите на срав нение със старобългарската книжнина. У нас не е преведено почти нищо, докато в Съветския съюз, особено след 1960 г., се появи цяла редица по-популярни и научни преводи на византийски автори. Който ги следи, остава с впечатление, че се изпълнява някакъв план - Дигенис Акрит (1960), Геопоники (1960), Византийска любовна проза (1965), Ана Комнина (1965), Никита Евге ниан (1969), Византийски легенди (1972). Това не е всичко. По-малките жанрове са застъпени и в сборници - Гръцката епи грама (1960), Паметници на късната антична поезия и проза (1964). Бяха изработени и две превъзходни преводни христоматии, които предлагат едва ли не концепция за процеса на литературната история - Паметници на византийската литература от IV до IX в. (1968) и Паметници на византийската литература от IX до XIV в. (1969).

В основата на идеала на античния човек за красивото стои живото човешко тяло. Тъй като това тяло се състои от различни стихии, то е прекрасно, когато има хармония между тях и когато принципът на телесния живот - душата, господствува над тях. За античния грък красотата има пластичен характер. Красотата, взета като всеобщ принцип, а не като индивидуално изявена в човека, в природния пейзаж и пр., елинът търсел и откривал в космоса и в живото човешко тяло. Обобщаващ момент на това намираме в схващането на Протагор за човека „като мярка на всички неща"3. Тази степен на абстрактност води до предаване универсална стойност на красотата. В антична Елада красотата, разглеждана в нейния безкрай и актуалност, но конкретно изявяваща се у човека като единство от материален и общотелесен жизнен принцип, е митичност. Всеки бог от гръцкия пантеон е обобщение на една сфера от битието изобщо: или на властта, или на любовта, или на морската стихия и т. н. Във всеки случай обаче този бог е представен като човек, но не като конкретен, а като обобщен образ. Такива са Зевс и Посейдон, и Венера, и Афродита и пр. Но античният елин, като представя божеството в осезаеми форми на обикновен човек, не превръща този образ в идеал на нещо. Той е човек и в своята вътрешна нагласа. Мирогледът на елина, който се свежда до материализиране на една обобщена представа, не е свързан с извънземното. Неговите богове са живи същества, които обитават не извън земната сфера, а Олимп. Техният начин на живот, макар те да са безсмъртни, не се различава от този на хората. Те воюват помежду си, сътрудничат си, обичат се и си изневеряват. Човекът, когато ги изобразява, в същност представя себе си. Това ще рече, че и неговата представа за красивото има пределно земен характер. Митично е съдържанието на статуята, но то не е формата на изобразеното божество. Митичното, както пише К. Маркс, е почвата, върху която израства гръцкото изкуство, но негово съдържание остава човекът, облечен в митична дреха.

Пророческата и историко-апокалиптична книжнина е с претенции за историцизъм. В нея обилно се срещат исторически или псевдо-исторически събития и лица, които преминават от един текст в друг и се преоценяват според епохата и тенденциите на времето. А тъй като средновековието във всички исторически и хронографски творби е изпълнено с низ от военни събития, съвсем естествено е, че проблемът за мира и войната намира отражение в споменатите съчинения. Кой с кого воюва? - Народите помежду си. Кои народи? Народите се срещат често с традиционните архаични определения във византийската книжнина, т. е. арабите са "исмаилтяни" или "сарацини". Поради сложния проблем с редуването на земните царства, от което последното трябва да бъде "римското" (разбирай "византийското"), на места има "изясняване" на византийските поданици в следните изречения 13acrtЛst с; 'trov ProJlat rov tf•ot •&v EЛЛrfvrov (на български Цd!)~ iвлин~скrь.Jй, рвкшв rр~%скrь.ш). Така е напр. у Псевдо-Методий . Примери от този вид могат да се посочат още, но тук не се спирам на подробностите. В този смисъл ще добавя само, че българите, арменците и пр. се споменават и с етническото си име. Народите се характеризират като "чисти" и "нечисти" в смисъл "християни" или не, те са (в същия смисъл) "в-kрни", "nрdвов-kрни" или "нш-kрни", а в Разумника-Указ има и "nол~в-kрни", т. е. католици или монофизити2. Подобна характеристика се дава на татарите като ,.,халдейци", т. е. занимаващи се с магия. А във "Видение Данилово" от XIII век номадите са характеризирани като "люде, които хляб не са вкусвали, а само месо и чорба" • По външt~н вид пък славяните {главно русите) и варягите са "рус народ" от гр. ~aveov ytfvoc;4• Най-сетне народите се характеризират с географското положение на районите, от които произхождат (напр. "северни", "идващи от юг" ) и с посочване на зодиакалните знаци (напр. сарацинът е вепър, арменецът е гущер, българинът- бик и пр.)S.