влечение

Проблемът «Българското възраждане и Европа» разкрива една основна алтернатива пред културата на XIX век: да се приобщи към европейските културни процеси, поемайки (или подчинявайки се), асимилирайки чужди културни модели, или да остане затворена в своята домораслост. Първият импулс е центробежен и е взривен: «просвященна Европа» предлага привлекателността на ново знание, нов начин на живот, нов израз на самочувствие - всичко това е чуждо, в смисъл на друго, не-свое. Това втурване с опиянение и любопитство към онова, което е по-висок образец, и стремежът да бъде усвоено може да се определи като ВЛЕЧЕНИЕ към «прехвалната Европа» по думите на Фотинов, и пример за подражание да стане «народът европейски с просвещението на разумът нихни и сос учението ... ».(!) Но срещата с новото и не съвсем познатото е конфликтна и диалектическа и процесът на усвояване поражда своеобразна защитна реакция - на разграничаване. Именно поради това проблемът не е еднозначен. От една страна, културата не може без тазицентробежност-взаимодействие и асимилиране на чужди влияния; от друга - влечението и културното любопитство (един по-късен отзвук на това любопитство са Вазовите «ЧИЧОВЦИ», които искат да дадат «нашенски» вид на чуждото) задвижват механизма на охранителното действие, който да опази националния идентитет и чийто израз е изначалното дистанциране. Динамиката на отношението - възприемане и не-възприемане- моделира до голяма степен самото поведение на възрожденската култура: внася жизненост в «нетърпението на съотечествениците» (В. Априлов) към познание и самопознание, но и напрегнатост в отстояване на националната самоценност на културата.