воля

Няма нищо по-посредствено от това поезията да се обяснява с тривиалния език на всекидневието. Не всекидневието, което може да засияе като внезапна метафора със своята простота и безизкуственост, а жадуващото да унифицира и обезличи всякакви поетични изблици ежедневие, чиито „истини" възправят препятствия пред движението на поетическото самосъзнание. Затова и обясне нието, лишено от любов и вдъхновение, е истинската смърт за поезията, а истинският й живот - чувствуването й, нейното изстрадване, - и то не само като слово, но и като музика. Възприемана и тълкувана именно така, поезията ще ни позволи да се „докоснем" до нейната хармонична неизчерпаемост, да я усетим като могъщо движен и е на духа, като еманация на неговата истина. А едно такова разбиране вече ще ни даде възможност да поставим и двете страни на основната интересуваща ни идея - поетическото самосъзнание, разглеждано: 1. Като воля за 2. движение и Като единство на фантазно и реално. Идея, чието конкретно разгръщане ще се опитаме да проследим в контекста на младата поезия. e И B В най-добрите търсения на младата поезия движението на поетическия дух насочено към разрушаване на сковаващите полета му канони на статичност застиналост. Поетическият образ се насища с динамика, която е не толкова изказа, колкото във вътрешната енергия и интензивност на емоцията. Тая Динамика е израз на невъзможността поетовото самосъзнание да реализира себе си най-пълно и цялостно иначе освен в тоталността на волята за движение. Именно волята за движение е вътрешната действителност на поетическото самосъзнание. Но какво съдържание влагаме в това понятие - воля за движение? Погледнато в най-общ контекст, това енеудържимият стремеж на поезията към хармонията като истина и безкрайност (а нека си спомним израза на Джузепе Мацини за поезията като „движение от крайното към безкрайното“), хармонията, чиито духовни излъчвания, персонифицирани в конкретни образи, се опитват да пресъздават младите поети. Тълкуването на поетическото самосъзнание като воля за движение отразява действителната, вътрешна същност на поезията - тя е жива само когато се намира в движение, само когато пътува към неизвестното. И ако самата поезия е движение, неудържима динамика, поетическото самосъзнание е волята на това движение, неистовата енергия на духа, която задвижва мотора и събаря преградите пред реещото се въображение.

Ако се обърнем към историята, ще видим, че тя е изпълнена със сражения войни. Велики личности за нея са великите пълководци и завоеватели. Ако някой цар не е воювал, ако не е придобил или изгубил територия, историята не се зани мава с него, за нея той е недостоен. Липсват в летописите генералите на мира - хората, които са вложили всичките усилия на своя живот в мирен труд, в осигуряването на ведри небеса за родината си. По цял свят съществуват военни училища и казарми, където се учи как да се води война, разработено е до най-малки подробности изку ството на бойните действия. Хиляди-хиляди години с най-различни технически сред ства хората са се избивали и се избиват един друг. Къде обаче се учи науката на И За мира? Неписани са те - законите на мирното съжителство, на добросъседството, приятелството и сътрудничеството. За тях няма подробни устави, няма тактики стратегии, не се пишат мемоари. Само в кратките договори за ненападение понякога могат да бъдат регистрирани отделни принципи, задължителни за двете страни. останалото се смята, че се подразбира от само себе си. Затова на подобни споразумения се гледа като на нещо временно, успяло само да отложи избухването на военните действия, а не да ги отмени изобщо. Такива се оказват в съвременния свят Мюнхенското съглашение от 1938 г. и Германо-светският пакт от 1939 г., на които Никола Вапцаров е съвременник. Протест срещу дрънкането на оръжия се съдържа стихотворенията „Епоха“, „Хроника“, „Антени“, „Селска хроника“ и „Не, сега не за поезия", затова не е чудно, че те не са могли да излязат никъде, немислимо е било да се проврат през строгите зъбци на монархо-фашистката цензура. Та нали в същите B e B военни заводи „Круп" и „Байер" правеха поръчките си за оръжие и нашите германо- филски правителства, обзети от верижната реакция на превъоръжаването и натрупването на боеприпаси. В очите на официалната пропаганда всеки, който се обявяваше против войната, биваше заклеймяван като родоотстъпник и предател, заради убежде нията си той можеше да попадне в концлагер и затвор, да пострада, да заплати с жи вота си. Прието е да се казва, че българската буржоазия опази страната от участие световния пожар с цената на мним неутралитет. Истина е обаче, че още преди да избухне въоръженият конфликт между великите сили, българските правителства вече водеха война - срещу своя собствен народ, срещу прогресивните сили, срещу хуманизма миролюбците. Този вътрешен фронт се оказа толкова голям и мощен, че погълна всичките налични въоръжени сили на правителството и по такъв начин го лиши от възможността да воюва и навън.