въпрос

В края на двадесет и две годишното си царствуване султан Абдул Меджид, двайсет и осмият султан от превземането на Цариград, се е чувствувал в построения от него с източно разточителство дворец Долма бахче не по-добре от последните византийски императори. Неговият баща, прочутият Махмуд II, беше започнал с кърви епохата на либерализация на империята, но вместо да я преобразят и обновят, тези реформи усилиха гниенето във всичките и части, така че наследниците му - Абдул Меджид и Абдул Азис - живееха с предчувствията, страховете и суеверията на последните императори. Само разли ката във вярата и обичаите направи да не се повтори безпомощната молитва на последния византийски император Константин Палеолог в черквата на Влахерна, когато далечният им прадядо от османската династия Мехмед Завоевателя влиза в Константинопол. Защото както някога Византия агонизираше и се стесняваше под напора на дивото племе, така и могъщата в миналото Турска империя сега се свиваше и гърчеше под натиска на всички племена, които я населяваха. Към този натиск отвътре се прибавяше и могъщият натиск на всички европейски сили отвън, които бяха подушили богатата плячка. Всяка империя в края на краищата загива от нещо, загина дори Византия след близо тринадесетвековно съществувание. Но на Турската империя и бе съдено да загине от духа на ХІХ в., породен от Френската революция, от небивалото разцъфтяване на националния и племенен фанатизъм, който зае мястото на разпадащите се религиозни общности, под напора на икономическия, идеен, политически либерализъм и буржоазен демократизъм, срещу който се оказаха слаби всички китайски стени, издигнати от империите. Турската империя загиваше тъкмо от това, което според мъглявия замисъл на нейните реформатори трябваше да я обнови, да я спаси, да я приспособи към духа на времето. Разноплеменните империи като Австро-Унгария и Турция тогава западат, докато движенията на национална основа образуват нови, по-мощни или послаби държави или автономни области, като Германия, Италия, Румъния, Гърция, Сърбия и др. В подобни условия в разлагащите се империи се раждат мрачни и мъдри реакционери като Метерних и Константин Леонтиев. Те се възправят срещу течението, срещу всички, и от никого нечути вещаят смърт и гибел. Те надигат глас срещу „лекомислието", срещу най-широко разпространеното, убе дително за здравия разум гледище, че спасението е съвсем близко, напълно достижимо, достатъчно е само държавните мъже, императорът, сенатът, правителството сами да прегърнат знамето на прогреса, сами да поведат тежката държавна кола към приспособяване и помиряване с духа на времето. Метерних и Леонтиев са разбирали, че за да не се разпадне окончателно един орга25 низъм, престанал да живее естествен, органичен живот, трябва да се замрази, херметически да се изолира. Това единствено може да продължи живота му. „Нашата държава е стара - казваше Метерних - и не може да се впуска в никакви опасни опити." „Замразете Русия, за да не гние!" - казваше Леонтиев. Известно е, че Метерних виждаше единствено спасението на империята в съз даването на пълно политическо и духовно мъртвило в Европа на „Свещения съюз. Тези консервативни утопии, разбира се, не спасиха Австро-Унгария, но във всеки случай продължиха агонията й. Буржоазно-демократическите начала, родени в Англия и Франция, бързо подкопаваха всички стени, които бяха издигани срещу им, те - във вид на стоки, книги, мода, облекло, обичаи, политическа организация, обществено устройство, граждански ред - достигнаха Турция за ужас и изумление на ходжи и дервиши. Към тях се нагаждаха, с тях се съобразяваха дори султаните, те ставаха пример и символ на спасение за обезправената рая. Когато Абдул Азис подаде ръка на една жена, на императрица Евгения, да слезе от лодката, този прост акт на учтивост стана символ за староверите, че светът се е обърнал, че Турция дълбоко е въвлечена в общия европейски водовъртеж.

Най-старото поколение възрожденски писатели бяха чужди на каквато и да било граматична теория. В своята книжовна практика те се придържаха по навик към писмената традиция, отразена в ръкописите от XVII и XVIII в., пишеха на език, в който наблюдаваме смесица от черковнославянска реч, в нейната руска или сръбска разновидност, с по-слабо или по-силно, а на места доста чувствително застъпване на говоримата българска реч. Когато с течение на времето настава раздвижване в книжнината и в училищното дело, когато и писатели, и учители започват да чувствуват нужда от общ и устроен литерату рен език, откри се, както е известно, епохата на филологическите разпри, на оживените спорове за основата, върху която да се изгради книжовният език - черковнославянска или народна. Споровете приключиха с пълната победа на т. нар. новобългарска школа, която държеше новоизграждащият се книжовен български език да запази изцяло и последователно своя чисто народен характер. Успоредно със споровете около основата на книжовния език възникнаха напълно естествено и спорове за неговия правопис - да се подведе ли той по правилата на черковнославянския правопис или да се отърси от консервативните похвати и да се приспособи към говоримата реч. Не бива защо да ни учудва фактът, че в първата половина на XIX в. в нашата книжнина се изявяваха извънредно силно чертите на черковнославянския правопис, дори у автори, които последователно пазеха чистата народна реч. Достатъчно е да се хвърли поглед върху буквите и надбуквените знаци, употребени от Петър Берон в неговия „Рибен буквар“, за да се види, че и в тая забележителна малка книжка от 1824 г., която има такова решително значение за оформяването на новобългарския литературен език, се съдържат, общо взето, може би повече буквени знаци, отколкото в който и да било среднобългарски паметник. Тук намираме употребени на равноправни начала не само гръцките букви омега, ипсилон, тета, пси и кси, но и лигатурата ук (8), и съчетанието, и стария знак я. За предаване на африката д-р Берон възприема знака џ, който енов за българската кирилица и се среща в късни наши паметници. Под силното влия ние на черковнославянското правописание Берон не може да се освободи и от ятовата гласна, която той пише на нейното етимологическо място, без да се съобразява с нейния гласеж в народния език. Якавите народни форми у него са малко на брой. Изобщо това е практиката в нашата книжнина до средата на ХІХ в. Якавите форми през този период са най-чести у Софроний, особено в текста на неговите Езопови басни.