всесилието

Естетиката носи вроден недъг. В нея се разисква за изкуството изобщо, правят се изводи за художествените процеси в цялост, а изключенията се премълчават, въпреки че те не са малобройни, нито пък маловажни. Когато теоретикът реши да напусне олимпийските си върхове, за да подкрепи обобщенията си с конкретни анализи из областта на музиката, театъра, литературата (поезия или белетристи- ка), живописта или скулптурата, той, стига да е добър познавач на съответния вид изкуство, неусетно започва да размишлява като музиколог, театровед, литературо вед или изкуствовед. Кой днес би се наел със сизифовската работа да прокарва твърда и надеждна разграничителна линия между естетиката, от една страна, и изкуствознанието, културологията, социологията на изкуството, от друга? Ако се обърнем към нашите днешни естетици, ще установим, че повечето от тях работят предимно като изкуствоведи (в широк смисъл на думата), културолози, социолози и дори психолози. Поучителен е опитът на Ева Боровецка да ги представи в един интере сен, обобщаващ план. Не говори ли тя по-скоро за размиването на естетиката сродните и науки, за преливането и в тях, за това, че нейният предмет и проблематика и се изплъзват! B Защо стана така? Дали не се изморихме от умозрителните построения на философската естетика? Оня, който се домогва до научноаргументирани постановки, сигурно ще отхвърли умозрителността като обременена от спекулативни моменти.