вяра

Не са много поетите, които с такава нежност и интимна простота разкриват своето отношение към партията, така вътрешно съпричастни са към нейния извисен образ - като упование, като вяра и символ. Още когато се появяват неговите изповеди, те правят впечатление с оригиналната си звучност, с широкото обществено въздействие. Те носят и младежка поривност и чистота, и зряло комунистическо виждане и отношение към проблемите на живота епохата. В едно време, когато „въздух не достигаше“, Христо Радевски създаде блестяща политическа лирика, сгрята от всеотдайно чувство и съкровеност. В лирическия глас на поета се долавят метални нотки, перото му смело реагира на вътрешнополитическите събития и на международната обстановка, той изковава стоманената лира на пролетарскореволюционната поезия заедно с новото поколение творци, наследници на Смирненски и революционните завети на Ботев. Затова, когато човек разговаря с Радевски, неусетно навлиза в суровата атмосфера на 30-те и 40-те години, връща се към славните борби на партийната литература и нейното огнено слово. От нашите срещи в неговия дом на бул. „Руски“ разбирам колко дълбоко поетът е свър зан с утвърждаването на пролетарскореволюционната литература, с какво умение анализира факти и събития и с каква непримиримост и гражданска откровеност воюва срещу всичко, което е свързано с отрицателни прояви в нашия съвременен живот. Сатиричните нотки на неговата гражданска поезия са се запазили все така живи, остри, убедителни. Гласът му е по младежки бодър, силен, жестовете му са отривисти, енергични, сякаш Христо Радевски не е на седемдесет и пет години. Така трудно е да приемем тази възраст за негова. Респектира и това, че той живо се интересува от проблемите на нашето съвременно 43 литературно развитие, вълнува се от новото в него, безпокоят го слабите и безлични произ ведения. Възпитан и израсъл в години на борба и революционна преданост, поетът ме впечатлява със своя граждански темперамент, с гордата си осанка и с това „Привет!" накрая на всеки раз говор, след изказаните благопожелания.

Социалистическа България, особено през своето априлско тридесетилетие, се извиси до невиждани върхове, направи учудващи завоевания във всички области на материалния и духовния живот, придоби неоспорим авторитет на международната арена. Особено забележим е възходът на културния фронт, където далновидната и мъдра политика на БКП даде и дава резултати. И в тази област приносът на първия ръководител на партията и държавата др. Тодор Живков е неизмерим. Достоен продължител на делото на Д. Благоев и Г. Димитров, др. Т. Живков направи нови приноси и по отношение на духовното строителство. Не са много държавите по света, чиито ръководители имат толкова непосредствено отношение към тази сложна, деликатна и с дълбоко въздействие област. За нас, българите, това е една прекрасна извисена традиция. Както е известно, основателят на партията, Д. Благоев, стана основател на марксическата естетика, литературната теория и критика у нас, очерта новата насока, по която по-късно тръгна националната ни научна и културна мисъл. Г. Димитров, който ценеше най-високо духовните завоевания на българския народ, изигра историческа роля за сплотяването на българската интелигенция под грижовното крило на БКП. И И Закърмен от младини с животворните идеи на комунизма, др. Т. Живков се калява в огъня на кървавите схватки с фашизма в навечерието на народната победа, израства като един от ръководителите на партизанското движение. Още в първите дни на народната власт партията му поверява най-отговорни постове, на които той работи с присъщата му енергия и вникване в духа на времето. Но истинските си качества на голям партиен ръководител той прояви в пълна мяра, когато застана начело на партията в един от най-сложните моменти на социалистическото ни развитие.

„Когато отец Матей Преображенски издаваше своите книги, сред създателите на новобългарската литература вече нямаше автори с раса и с калимявки. Последен беше Неофит Бозвели. Васил Друмев по това време - 1867-1872 г. — беше светски човек, учител, редактор на „Периодическо списание", чак през 1873-1874 г. облече одежди на църковен служител. Христо Ботев пишеше безпощадни сатири срещу калугери и попове. И обикновените хора измисляха свои произведения срещу бялото и черното духовенство - хумо ристични приказки, анекдоти, вицове, хапещи поговорки и пословици, весели песни. Богатите класи нямаха интерес да се заличава изцяло ролята на религията в народния живот, тяхното отношение беше двойствено: демонстративно подкпрепяха официалните форми на религиозен живот и лицемерно в повечето случаи изпълняваха божиите заповеди. При такава историческа ситуация отец Матей се трудеше в полето на новобългарската литература и в културното строителство изобщо. Фигурата му контрастираше не само сред тогавашните автори — светски лица, но и сред събратята - цър ковни служители. Веднъж, когато печаташе поредната си книга в печатницата на навската област, застигна го с пайтон русенският владика Григорий, руга го публично, извика го в митрополията, там пак го руга - излагал духовенството с външния вид и с безконтролното“ си ходене насам-натам..." (Илия Пехливанов. Дуси Преображения Матееви. С., 1985, с. 75). Калугерското звание го задължаваше всекидневно да пропагандира и да утвърж дава в съзнанието на хората религиозни убеждения. А признание на всички прогре сивни личности през Възраждането беше да се борят срещу средновековния дух. По новата понятийна система религия и средновековие обикновено се свързваха твърде пряко. Калугерът Матей Петров можеше да обърне гръб на светския живот, биха го похвалили за това владиката Григорий и други като него. От всеки истински духовник се изискваше пълно отдаване в служба на бога. На младини отец Матей опита изцяло да се откъсне от гражданския живот, но по природа той беше новатор. Самата му кръв го насочваше към революционното начало. Той беще предопределен да се обре че не на бога, а на каузата на новобългарската култура и на освободителната борба на своя народ. Как успя да съедини двете начала - революция и религия? Мнозина смятат, че те са същности, отдалечени и противопоставени като северния и южния полюс. Какво представляваше религиозността на Матей Преображенски?

Every nation rationalizes itself through a system of images of sameness and otherness. These images, which define its identity, are involved in certain plots that can be interpreted as national mythology. One of the basic plots in Bulgarian national mythology refers to the mistreatment of faith. This motive can be found in of new martyrs’ passionals, in historical notes, folk songs and other texts. By analyzing and categorizing its numerous variants, this article tries to reconstruct the archetypal basis of this myth and its functional mechanisms and search for its context in real historical developments and processes as well as literary documents. The long-term goal is reconsidering the rhetoric of nationalistic mythological discourse, its development in time, the accents it uses and its means of operation.