Взаимодействие

Пътят, който извървя българският народ през XVIII и XIX в. в културното развитие и трансформацията, която настъпи в неговия духовен живот и мислене, разделят две епохи на историческото му битие. За малко повече от столетие и половина българинът преодоля средновековния начин на живот, на производство и светоглед и излезе от своето средновековие, насилствено продължено с цели три века от османското завоевание. Българската възрожденска култура, създадена с огромно напрежение на националните сили в условията на убийствения гнет на поробителите, бе плод на цялостния подем в развитието на народа и е неоспоримо доказателство за огромните промени, които бяха настъпили в неговото развитие. Отделянето на културните процеси, които се извършваха през епохата на Българското възраждане от общия поток на социално-икономическите и идеологическите и от цялостното освободително движение на българския народ през XVIII и XIX в. в разнообразните форми на неговата изява, е, разбира се, условно, както и самият термин „възраждане“. Наистина именно през XVIII и XIX в. българският народ се възроди" за нов живот, за самостоятелно политическо съществуване, извоюва освобождението си и възстанови своята самостоятелна държава. Но историческите процеси и явления, които свързваме с Възраждането, далеч не означаваха просто или буквално възраждане, възстановяване на съ стоянието на българското общество преди османското завоевание, което прекъсна естествения ход на развитието на българския народ и забави превръщането на възникващите нови тенденции в мисленето на Средновековна България от XIV в. в историческа реалност. Епохата на Българското възраждане бе отделена от три столетия на тежко чуждо иго с огромните последици от него - унищожение на българската феодална държава и аристокрация, господство на чужда феодална класа и държава, народностна и религиозна дискриминация, демографски загуби, неогра ничена експлоатация от страна на различните прослойки на чуждата феодална класа и от страна на държавата, прекъсване на самостоятелните държавнополитически, стопански и културни отношения на България с балканските страни и с Европа. Онова, което се раждаше в недрата на българския народ през XVIII и XIX в., беше нещо ново и съвсем различно и от социалната структура, и от политическата действителност, и от културно-психологическия облик на Сред новековна България независимо от естествената и ревниво пазена и поддържана историческа приемственост.

В центъра на вселената на социалистическата култура стои Човекът - активен творец, съзидател на новия свят, през чието сърце преминават страданията и радостите от епохата на ХХ столетие. През всички времена концепцията за личността е била определящ критерий за хуманистичния заряд на художествената култура. Рафаело, Леонардо да Винчи, Микеланджело - кой от факлоносците на световната култура може да бъде „код" за разгадаване тайните на хармонията в духовния мир на нашия съвременник, изобразен в книгите, на платната, на киноекрана от майсторите на изкуството на социалистическите страни? Не съществува еднозначен отговор на този въпрос. Днес в основата на изображението на човека от майсторите на словото, четката, звука се намират както националните, така и общочовешките традиции на световната култура, както „статичната“ хармония на Рафаело, така противоречивата сила на „динамичния" свят на Микеланджело, сплавта между науката и живописта, между „движението и дишането“ на фигурите на Леонардо да Винчи, въплъщаващи „вечното“, „човечното у човека", утвърждаващи мира и жи вота на Земята. Както справедливо отбелязва Е. Сидоров, „ако в художественото произведение липсва концепция за света и човека, липсва цялостен авторски поглед, свързващ в едно кардиналните духовни проблеми на времето, то днес вече не може да ни удовлетвори докрай... в душата на всеки голям художник живее стремежът... да хармонизира действителността... Колкото и противоречив и трагичен да е светът, у твореца живее жаждата да разбере закономерностите и смисъла на цялото, да ут върди правотата на живота. B Проблемът за художественото творчество всъщност е проблем за човека и света, който се акумулират и мъдростта на поколенията, и богатството на чувствата, интелектът на съвременника, и прозрението в бъдещето, чието всестранно осмисляне изисква комплексен подход, взаимодействие на всички видове художествена култура. Днес както никога по-рано протича интензивен процес на взаимодействие взаимно обогатяване на музите - на литературата, живописта, музиката, теа търа, киното, диференциация и интеграция на видовете изкуство, дифузия жанровете по пътя им към нов синтез, създаване на нови художествени образи,форми, стилове, отразяващи многостранността на сложния, напрегнат ритъм живота, героиката и трагизма на съвременния свят, острата борба между светлината и мрака, между войната и мира.