възкресение

Предишните векове - XVIII и XIX - са известни като епохи в критиката. Подобни названия, твърдят историците на критиката като Рене Уелек, заслужава и нашето столетие. Критиката на ХХ в. е определяна като форма на модерната цив илизация. Тя излезе извън границите на Англия, Франция, Русия. Голямо значение доби в Италия, Испания. Критическата експанзия е съпроводена с предлагането на нови познания на нови методи и критерии. Създава се и критика, която е повече реминисценция от старите познати критически мисли. Тя съществува в учебниците като посредник между автора и публиката. В тях наистина има импресионизъм и философия, и проявен вкус. Но това не е толкова осъдително, както мислят западните литератори, а просто е факт за жизнеспособността на историческата хуманитарна култура. И досега в западната критика, в която се развива дълбока морална и идейна криза, се проявява импресиони стичен подход при исторически тълкувания и реалистични съждения. Така самият за паден роман се развива в унисон с потребностите на рефлектиращите социални мо менти. Цяла критика се създаде за социалния роман. Така че литературноисториче ското мислене не е изчезнало. Тъкмо това мислене проличава в оценката на опреде лени периоди. Чисто нови прояви в критиката на ХХ в. са марксическата критика, психоаналитичната критика, лингвистичната и стилистична критика, критиката, която е резултат от антропологическата култура и учението на Юнг, новият формализъм, новата философска критика, вдъхновена от екзистенциализма. Безспорното голямо критическо завоевание е марксическата критика. За нея буржоазните литератори пи шат приблизително следното: марксическата критика от вкус и теория се превръща в реалистична критика на ХХ в. Но ние на друго място ще охарактеризираме тази кри тика. В зрителното ни поле е изключително буржоазната критика на ХХ в. Важен момент в нейното съществувание е психоаналитичната критика. Тя се изгражда върху принципите на Фройд. Той смята, че артистът е подвластен на невроза, която е сред ство за творчески процес. Това състояние се сравнява с изпадането в колапс. Постьт е фантазьор с отворени очи. И може би затова за фройдистите неговата фантазия приема странно социално узаконяване. Тази фантазия се базира на комплексите на детството, които могат да се открият като символи в сънищата, в митологията, в приказките. По този начин литературата крие много свидетелства в подсъзнателния живот на писателя. Фройд се позовава на Единовия комплекс, интерпретира „Хамлет" и„Братя Карамазови" като алегория на кръвосмесителната обич и на отцеубийството. Макар психиатър, в списание „Въображение" (1912-1938) той изследва как от подсъзнател ното се ражда творческият образ.