Възникване

Със зараждането на киноизкуството се появиха не само нови художествени произведения. Развила се и нови способности у човека да преживява новото изкуство и да го разбира. Карл Маркс пише: „Както едва музиката пробужда музикалния усет на човека, както за немузикалното ухо най-хубава та музика няма смисъл, не е предмет за него, защото мой предмет може да бъде само утвърждениетона една от моите същностни сили, т. е. той може да съществува за мене само така, както съществува за себе си моята същностна сила, като субективна способност, защото смисълът за мен на един предмет (той има смисъл само за съответствуващото му сетиво) стига точно дотам, докъдето стига моето сетиво, затова сетивата на обществения човек са други сетива в сравнение със сетивата на необществения; едва в ре зултат от предметно разгърнатото богатство на човешкото същество за пръв път биват отчасти развити, отчасти породени богатството на субективната ч о вешка сетивност, едно музикално ухо, едно око за красотата на формата, накратко - сети в а, способни за човешкото ползуване; сетива, които се утвърж дават като човешки същностни сили" (Карл Маркс, Икономическо-философски ръкописи от 1844 година. Маркс-Енгелс. Пълно издание, І разд., 3 т., с. 120, Маркс-Енгелс-Ферлаг, Берлин, 1932). На друго място Карл Маркс казва: „Предметът на изкуството - както и всеки друг продукт -съз дава публика с усет за изкуство и със способност да се наслаждава на красивото. Ето защо производството произвежда не само предмет за субекта, но и субект за предмета“ (Карл Марк с. Към критиката на политическата икономия. Увод). Голям пропуск представлява обстоятелството, че изкуствознанието досега се е занимавало главно само със създадените предмети на изкуството, а не и с онези възникнали поради диалектическо взаимодей ствие „субективни способности“, които позволяват да се види създадената красота и тя да предизвика на слада именно като красота. Макар обективната действителност да е независима от субекта, красотата според Маркс - се нуждае от способен да възприема субект, за да стане действителност, тоест преживя ване. Тази красота е не само обективно действителна, тяе не само напълно независим от наблюдателя атри бут на предметите, не е нещо, което би могло да се схваща като предмет дори и без субект, дори тогава, ако например на земята не съществуваха хора. Защото онази красота, която се нрави на човека (друга ние не познаваме), представлява човешко преживяване, психическа функция, променяща се съобразно с човеш ката раса, епохата и културата. Красотата следователно е предизвикано от обективната действителност субективно преживяване на човешкото съзнание. Това преживяване се подчинява на закони: на общите закони на съзнанието, които поради това, разбира се, не могат да бъдат обозначени като чисто субективни ce Историята на изкуството досега не се е занимавала особено с този субект, който трябва да се смята за носител на художествената култура и чиято чувствителност и богатство на преживяванията не само развиват под въздействие на изкуствата, но, както твърди Маркс, и „възникват“ под тяхно въздействие. За това тук говорим не само за историята на изкуството, а в същото време и в пряка връзка с това и за ис торията на човека. Да се изследва и скицира онази част от развитието на човешката способност за възприемане (чув ствителност), която е във взаимодействие с киноизкуството, е задачата на тази книга.

Тук с изрази от типа когато още нямаше" - твърде широко разпространени космогоничните митове, се описва първоначалното състояние на стихиите, преди още да са се обособили една от друга. Апсу - „стихия, назована с нейното божест вено име", - е олицетворение на сладководния океан, а Тиамат - на соления океан. Муму, за която има съмнение, че е отделен персонаж, най-често се тълкува като епи тет на Тиамат и се превежда като „майка". Смесили своите води в едно цяло, двете прастихии пораждат небето и земята, но и боговете „в своята среда“, като тази двой ствена представа се отразява върху граматическата и логическата структура на це лия пасаж: Апсу и Тиамат се наричат родители на „всички тях", т. е. и на небето и земята, но в действителност поражданията започват с Лахму и Лахаму,

Новите процеси, които обхващат славянските литератури на прелома на двата века, видимо са свързани с формулирането на нова представа за поета като творец, насочена към неговото програмно освобождаване от общите, колективни (национални, общочовешки) задачи. В известен смисъл става въпрос за пътища на развитие, аналогични на тези в западноевропейските литератури, характеризиращи се през целия XIX век с противоборство между индивидуалистичния жест и представителните социални функции на поета като изразител на „века на прогреса“, като в крайна сметка в депресивната атмосфера от края на века жестът на отрицание взема превес и цялото столетие и неговите социални програми започват да изглеждат хаотични и преживяващи криза. В цялостния развой на европейските литератури модернизмът представлява в по-голяма или по-малка степен връщане към изходните позиции на романтизма — в славянската област това връщане изразява също така необходимост от изясняване на отношението към особеностите на славянската романтика с нейната в повечето случаи антизападна, антидуалистична и антииндивидуалистична ориентация (словашкият и чешкият спор с романтизма, идеалът за „славянска поезия“, полският национален романтизъм, борческият романтизъм на Ботев в България, патриотичната украинска романтика и т.н.). В тази гама от различни типове „връщания“ виждаме как се правят опити напълно в „европейски дух“ да бъдат доразрешени — естествено на друго ниво — много проблеми на западноевропейския романтизъм, както и да се съживи и използва позитивно славянската романтика.