Юноши

„В тази книга съм събрал мои мисли за срещите ми през детството и юношеството с любими автори и герои, които са ми станали близки за цял живот. И за новата ми среща с тях - сега вече като литературен критик. В този смисъл книгата ми има известен субективен характер" (с. 6). Така скромно и непретенциозно представя тематиката на новата си книга Ефрем Каранфилов. Спомен за мечтите на детството и за техния път през годините. Лиричен разказ за срещите с чудния свят на книгите, за качествата, които придобиваме благодарение на този свят, за мъдростта и красотата, които той крие. Прекалено скромно и неправилно е под заглавието „Литературни критики“, за щото то ни подвежда и ние започваме да четем книгата с убеждението, че критикът е събрал оттук-оттам своите стари работи (както често се случва в българската практика) и механично ги е пришил в едно цяло. За щастие оставаме излъгани. Поднесена ни е завършена цялост със своя логика на развитието на идеите, с хармонична композиция, с убедително поднесени пре ходи от философски размисъл към лирическа миниатюра или към конкретен литературен пример. Писателят прониква деликатно в чудния детски свят, с великолепно познание анализира детската психика и синтезира онова стойностно, което придава на изкуството полъха на детство и младост. Ефрем Каранфилов никога не е бил суховат литературен критик, рационалното, изпълнено с математически абстракции, ровене из художествените творби му е природно чуждо. Прозата му винаги е била есеистична, богата на поезия и емоции, той винаги е изследвал младите, жизнени сили на нацията и културата, винаги го е привличало оптимистичното начало в творческия процес. Но никога Досега не беше се докосвал така директно и пространно към темата за младостта. Бих казал, той просто дължеше на читате лите си тази книга. Тя е така свойствена на неговия творчески темперамент, че създава чувството за лекота: лекота, когато я четеш, и другото, измамно, разбира се, че е написана с лекота. Измамно, защото съвсем не е лека задача да се постигне блестящият есеистичен стил, да се предаде чрез словото едно почти физи ческо усещане за младост. Критикът може да предложи творбата си на най-широка аудитория: тя ще бъде особено интересна за най-младите, които сега тръгват из семирамидените градини на книгите, но няма да бъде отмината и от онези, които за нищо на света не биха излезли от тях, които обикалят из отдавна познатите алеи и откриват все нови чудеса, все нови прелести. Един от тези неуморими пътеше ственици е и авторът на „Юноши". Той разделя обичта си между двата обекта на своето изследване: децата и книгите, говори вдъхновено и за едните, и за другите, кръстосва пътищата им и търси общочовешките изводи, които произтичат от тази среща. „Чудото има способността да облъхва с поетичност наивната детска вяра, така чужда на сухотата и догматиката. През дните на детството е позволено да се начупват стоманените рамки на научните закони и с учудваща леснина да се разперват крилете на въображението" (с. 22). Ефрем Каранфилов добре разбира влиянието, което тази истина е имала винаги върху човечеството. Хората винаги са свързвали най-светлите си мечти с децата, винаги са отдавали на най-свидните си дела обич като към деца, винаги са възприемали детето и детството като символ на всичко най-чисто и светло в душата, като противодействие на тъмнината и злото. Винаги човешката мисъл епридавала най-силен драматизъм на срещата между децата и тъмните сили, винаги доброто е било обградено с ореол на младост. Критикът си спомня прекрасните песни за Крали Марко, в които юнакът е заобиколен от прекрасни, героични деца. Тези родени от поетичното народно въображение образи трябва да придружават героя. „Тези деца са светъл лъч, радостна усмивка, поетична шега в юнашкия ни епос" (с. 34). Разви тието на тази тема в нашата литература писателят разкрива великолепно в поезията на Ботев.

Съвременната ни детско-юношеска литература се създаде и разви на базата на здравите реалистични, народностни и демократични традиции на класическото наследство. Едно от същностните и качества, което днес определя нейната актуалност, идейна и социална съдържателност, е здравата връзка с живота, с неговите преобразувания, с крупните обществени и духовни промени на нацията. Още началните стъпки на младата социалистическа литература за деца и юноши очертаха правилната насока, верните отправни точки и класово-партийни пози ции на бъдещото творчество. Неслучайно в първите години след победата на 9 септември 1944 г. писатели от всички поколения отправиха поглед към антифашистката борба и нейните герои, към саможертвата на борците антифашисти в името на свободата, към народното участие в съпротивата. Само за пет-шест години се създадоха редица значителни произведения, някои от които станаха класика. И до ден-днешен „Митко Палаузов“ и „Героите на Белица" от Марко Марчевски, „Каблешково гори“ и „Училище за смелите“ от Емил Коралов, „Ленко" от Георги Караславов, „Гемия в морето" от Мария Грубешлиева, „Колибарчето" от Калина Малина и др. са любимо четиво вече на няколко поколения пионери. В същите тези развълнувани първи свободни години някои автори си поставиха и много трудната задача да пресъздадат новия необикновен живот на нашата страна, новия необикновен герой на бурното съзидание, проблемите и въпросите около неговото формиране и проявление. Но докато антифашистката борба предлагаше изобилно богат материал, свързана беше с героичното - мотив с огромна привлекателна сила за младия читател, - с образите на смели и самоотвержени борци, то темата за новия мирен живот и героите на този живот все още нямаше изпитана жизнено правдива основа, ня маше първообрази и съществуваше най-вече в представите на творците. Ето защо и първите произведения, третиращи проблемите на качествено новия ден и качествено новия човек, в по-голямата си част бяха декларативни, емоционално приповдигнати, морализаторски и догматични. Това се отнася особено до белетрис тиката, която е и обект на настоящата статия. Намеренията бяха повече от добри, честни и смели, бих казала, но на практика" не се получиха убедителни И въздействуващи творби, тегнеше върху крилете култовският догматизъм.

От наблюденията на Марио Касини, разбира се, не трябва да се прави извод, че детето непрекъснато обитава някакъв въображаем свят, но истина е, че детското съзнание е движено от въображение, което понякога е доста далече от реалността и от настоящето. И още нещо, у детето съществува много по-силна вяра във възмож ностите на бъдещето, където то непременно иска да намери своето интересно и необикновено място. Въпреки цялата си рационалност и логическа строгост можем ли да отсъдим безапелационно до каква степен мечтата или представите имат по-голяма непълноценност в сравнение с делничното битие, което може да се анализира от про стите ни сетива? И не трябва ли да признаем, че нашите действия, нашите психически и физически реакции са плод именно на динамичната симбиоза между съзна нието (включително въображението) с цялата кодирана в него митологична, религиозна, атеистична, научна и художествена система и реалните фактори на дей ствителността? Но нека обърнем гръб на въпросителните. Този малко необичаен увод всъщност се цели и в предразсъдъците спрямо научната фантастика. Но за тях ще стане дума в следващите редове. Известно е, че децата и юношите четат книги, които не са пряко насочени към тях. Ясно е също, че в историческото развитие на научнофантастичния жанр все повече произведения за възрастни стават достъпни за по-младите читатели - това е общолитературен процес. Така че възрастовото разделяне на книгите е доста условно. Все пак приемаме, че има произведения, специално написани за деца и юноши или достъпни за тях (а и не всички книги за възрастни могат пълноценно да се възприемат от всички възрастни). Какви естетически и жанрови компоненти трябва да се изтъкнат, когато се разглежда съвременната научна фантастика за деца?

От първите стихотворения за деца, създадени през Възраждането, до днес са изминали повече от 130 години (началото на българската детска поезия е положено с творбите, писани от П. Р. Славейков в средата на миналия век). Традициите на детската литература имат още по-дълбоки, многовековни нови, като се вземе предвид и детският фолклор. Несъмнено литературата за деца винаги е била естествена, органична част от националния литературен процес, като е формирала, запазвала и развивала своите осо бености и специфика. Тя е особена, неделима част от нашата обща художествена литература. По силата на това разбиране, утвърдено от нашата критика, отношенията между националната и детската литература се разглеждат като взаимодействие между общото и особеното, като процес на взаимно проникване, влияние и развитие. Като приемаме детската литература (в частност поезията) за диалектично единство на националнолитературни и специфично развиващи се в самата нея традиции и новаторство, трябва да отбележим връз ката между първите творби за деца и фолклора, която има многоизмерими мирогледни, естетически и стилистични аспекти. В идейно-художествен план като най-обща особеност на тази връзка трябва да се посочи възприемането на националния възпитателен идеал, разбиран като съвкупност от нравствените стойности на един народ". За него Симеон Янев пише: „В основата на този идеал е трудът. Трудът, разбиран и като ученолюбие, и като физическа работа, това е коронованата тема във всичко, предназначено за деца, написано във времето на Възраждането. Трудът е главният нравствен критерий в традицията на детската литература, основа на хармонията между човека и света. Нравственият идеал не е статично, неизменяемо понятие, той е израз на духовното и социално развитие на един народ. През годините на Възраждането той се свързва с българското национално съзнание, през периода между Първата и Втората световна война се наблюдава процес на ярко социализиране, а след победата на социалистическата революция у нас националният идеал, отразен в детската литература, добива определено политически черти, политизира се В различните етапи на националния литературен процес по отношение на възпитателния идеал детската литература бележи сближаване, идентичност или раздалечаване от търсенията на литературата като цяло. И ако през Възраждането тези търсения са адекватни, в периода между двете световни войни, до като националната литература търси нови идеини ценности, детската остава при традиционните морални норми". Затова и героят в детската литература между двете войни е социално пасивен, като не приема идеалите на буржоазното общество и неговия морал, а се осланя на традиционния патриархален морал, запазен у народа. Нравственият девиз на героя тогава е: „Беден, но честен". Всъщност необходимостта от нов правствен идеал постепенно съзрява в периода между двете све товни войни. Това време се характеризира с два процеса: от една страна, идилична вярност към традиционния идеал в поезията на Асен разцветников, Дора Габе, Елисавета Багряна и др.; а от друга - разколебаване чрез иронията и пародията (в поезията на Елин Пелин) и установяване на нов, който все още не е осъществен в действителност, а е предмет на бъдещето и има силно романтичен характер (в творбите на Ваппаров, Радевски, Исаев, Босев).