Загадките

Димчо Дебелянов написва „Легенда за разблудната царкиня" през 1913 г. Поемата излиза на бял свят през следващата 1914 г. - с нея се открива първата книжка на новосъздаденото списание „Звено“, редактирано от Димитър Подвързачов. Оттогава до днес, през изминалите 66 години, в критиката и литературознанието се появяват много оценки и тълкувания на поемата. Докато за съвременни ците на поета няма съмнение, че с написването на „Легенда за разблудната царкиня" се еродило едно голямо произведение в българската поезия, за техните приемственици не е така. За съжаление повечето от оценките са инцидентни, случайни, подхвърлени между другото; в тях липсват опити за цялостен анализ. Някои критици дори поддържат мнението, че „Легендата ...." е един от найхилавите плодове в градините на българския символизъм, където Дебелянов се е лутал“. Един автор твърди, че в поемата „... символично е изобразена трагедията на вечната женственост, нейният незадоволен копнеж по възмечтания избраник“; друг - че поемата е недовършена и това има дял в нейната неизясненост“, и че „здрач забулва не само отделни стихове от поемата, но основното и съдържание". Трети намира, че тук Димчо Дебелянов „разкрива темата за страданието на човешката душа, която се стреми към интимно щастие чистота на поривите". Четвърти - че „идейно-емоционалното и образно съ държание, художествените средства (между които има и много поетични) и творчески похвати, определят „Легендата..." към упадъчните произведения". Съв сем наскоро пък беше писано, че това произведение на големия наш поет е рожба на „интелектуално измъчено и изнасилено въображение"; Дебелянов посмъртно беше заклеймен, че е създал „красива“ и „студена“ поема, с „измислени царкини замъци". И И И Нямам намерение да коментирам дълбочината и истинността на тези интерпретации. Ще си позволя обаче да кажа, че последната е едно литературно кощунство. Отровата на тази обида - нека кажа още тук, в началото - ме засег на лично: може би поради болезнената ми любов към моя връстник с рижа бра да и сини очи, към сирака, който нелепо и страшно падна по очи в октомврийската кал на демирхисарския фронт през 1916 г.; към поета, който е с мене от първите ми съзнателни години, от първите ми несъзнателни стихове, и който - сигур на съм - ще е с мен, докато умра. Но моята задача сега не е да споря с когото и да било. Интересува ме само едно - за какво в същност става дума в „Легенда за разблудната царкиня“, какви загадки крие тя както в композицията, така и в сюжета си; откъде идва онова тайнствено очарование, което струи от нея въпреки привичната мъглявост; откъ де извира поробващата й сила, от която не можеш да се освободиш, щом веднъж те е завладяла?

Внезапната смърт на Захари Стоянов на 2/14. IX. 1889 г. в Париж развълнувала цяла Бъл В. „Свобода" излиза на 6. ІХ. 1889 г. със специален траурен брой (№ 298). Тук са поместени официалните съобщения за смъртта му, съболезнователни телеграми на официални лица до съпру гата му Ан. Стоянова и др. На първа страница е публикувана уводна статия, вероятно от колегите му съредактори, която се проследява жизненият и творчески път на 3. Стоянов: „от скромен поборник до пред седател на Народното събрание, от почти неграмотен овчар до пръв български писател и публи цист". На втора страница под заглавие 6 септември" се помества статия по случай 4-годишнината на Съединението, където високо е оценен и неговият принос. B Текстът на официалното съобщение за смъртта му, поместен на първа колона на с. 2 в бр. 298 на в. „Свобода", гласи следното: „На 2 того, часът по 11 се получи от Париж от г-н доктор Жечев следната депеша: София, Министру Стамболову. Захарий Стоянов е опасно болен. " От същия на 3 того се получи известие, че 3. Стоянов умрял час по 9,30 след пладне. Щом се получи това печално известие, незабавно се телеграфира г-ну доктору Жечеву да съобщи отколко е боледувал покойния и каква е била болестта му. На това запитване г-н Жечев отговори следующето: „Болестта се почна на 1-й септември след пладне и трая 30 часа. Болният се гледаше от докторите Пино и Гошер, които констатираха, че той страдае от болестта occlusion intestinale (задънване на червата), която при всичките взети енергически мерки, докара преждевременната смърт на покойния.“ Като се получи тая депеша, правителството даде заповед да се отопсира тялото, и като се констатира болестта, да се балсамира и изпрати в България с особен вагон.