Загорчинов

Знаейки интересите ми към всичко, което се отнася до Стоян Загорчинов - майстора на българския роман, - приятели ме свързаха с Елисавета Арнаудова, близка роднина на покойния писател. У нея се оказаха три малки бележника на Стоян Загорчинов, няколко частни писма и др. Тя ми ги предостави, за да се запозная с тях и евентуално да ги публикувам. Раз читането им показа, че това са ръкописи от различни периоди в живота на писателя, нямаши връзка помежду си. Най-интересен ми се видя единият от бележниците, който представлява дневник, воден в град Кюстендил между 10 септември 1916 г. и 28 март 1917 година. Бележникът представляваше обикновено тефтерче с мека, пъстросива подвързия с листа, разчертани на редове. Такива джобни тефтерчета бяха много разпространени в миналото у нас. Бележникът съдържа 18 изписани от двете страни листа, но очевидно е имал повече страници, които са били внимателно откъснати така, че да не се повреди изписаната част и дневникът да остане цял. Записите са правени с хубаво черно мастило. Характерният за Загорчи нов бисерно изнизан, силно закръглен и подчертано интелектуален почерк изпълва редовете истраниците плътно и педантично. Винаги пред всеки нов запис стои датата. Почти няма поправки и зачерквания. Само на едно място при датата „28. III" е добавено по-късно с лилаво мастило „1917 г." Това е последният запис в дневника и уточняването на годината е било необходимо, тъй като всичко друго се отнася към 1916 г., както впрочем е отбелязано върху първата страница. При разчитането на ръкописа не останаха неясни места с изключение на пет отделни думи, посочени в бележки под линия. Френските, гръцките, латинските, италианските ируските текстове, фрази и думи са преведени също в бележките. Какво представляват есента и зимата на 1916 г. в живота на Стоян Загорчинов? Това е втората година от намесата на България в Първата световна война. Завършил Военното училище, Загорчинов е мобилизиран като офицер и е преподавател в същото училище и преводач към главната квартира на армията, намираща се в Кюстендил. Тогава той е бил на 26 години. Тук той, изглежда, идва през август или началото на септември, откогато започва да води дневника. Самото тефтерче е купено през същата година в София, както е отбелязано на титулната страница. Войната по това време се води сравнително далеч и, общо взето, военните операции се развиват първоначално благоприятно за българската армия. Това прави атмосферата сравнително спокойна и младият офицер очевидно е твърде далеч от националната драма, която много скоро ще се превърне в трагична катастрофа. В Кюстендил, изглежда, той няма близки или познати. Единствената му среда е казармената, но в нея е още рано да се търсят каквито и да било отгласи на антивоенните настроения на народните маси. Попаднал така - в непознат град, на служба, абсолютно чужда на природата и интере сите му, без по-трайни човешки контакти, - Загорчинов плува в своите младежки мечти, размисли и спомени. Доколкото литературните реминисценции и милите спомени са главното в този му живот, той често се отдава на тях. Но в тази възраст той, без да бъде политически опре делен, е пропит от чистия и възвишен хуманизъм на голямата световна литература от Аристофан до Оскар Уайлд. Той не може дълбоко в себе си да не чувствува погнуса, отвращение и в известна степен отчаяние от човешката касапница, в която са хвърлени милиони хора. То121 гава, въздишайки по спомена за Женевското езеро, той естествено и тъжно ще възкликне: Cette guerre maudite!" (,Tази проклета война!").

Никола Фурнаджиев, с когото работехме в Министерството на народната просве та, ме запозна със Стоян Загорчинов, който беше дошъл по работа. Пред мен стоеше изискан човек, облечен с европейски вкус, с блестящо бяла риза и тъмна папионка. Това са първите ми впечатления от писателя. След Девети септември имах възможност не само да се срещам с него, но и да работя с видния ни творец. Като редактор в изд. „Народна култура“ имах удоволствието да редактирам романа му „Празник в Бояна", 1949 г. Трудно се редактира негова книга, защото той държеше на всяка дума. - Авторът, преди да употреби дадена дума - казваше той, - дълго е мислил, може да не е най-точната, но тя е свързана с целия контекст на повествованието, тя там се ражда, живее... Аз държа на точната, ясна и конкретна мисъл, не само в оригиналните си творби, но и в преводите. Виждам, че записваш думите ми, искам точни да бъ дат!... — Стенографията няма да пропусне нищо. Пък като се снабдя с магнетофон, ще запиша и гласа Ви за поколенията... Загорчинов се разсмя и продължи да говори за езика на писателя, за значението на родния език и чуждите езици. - Писателят трябва да владее до съвършенство не само родния си език, но и да знае един-два чужди езика, това ще му даде простор, голяма творческа сила... Стоян Загорчинов идваше в редакцията през ден и се вълнуваше за всяка дума. Мен ме интересуваше как е създал романа си. Един ден ми разказа неговата история. Години наред той обикалял около Боянската черква и все не можел да намери нишката на сюжета. Най-после открива ниско в зида каменен надпис „Писа Илиа“. От този мо мент черквата оживява, изпълва се с герои, сюжетът се оформя напълно и за няколко месеца романът е готов. - Обичам миналото на моя народ. Прочел съм всичко за него. Влияние е оказало следването ми по история в Университета, и то при такъв голям учен като проф. В. Н. Златарски... Най-важното е не самото творчество, а неговата подготовка, неговата организация. Лесно се изгражда една постройка, когато, така да се каже, на строителната площадка са струпани материалите. - Това най-паче се отнася за историческите произведения? - Не само за тях. Трябва да се пренесеш в далечното минало, а то е тъмно, не познато, потъваш като в пещера... - И затова най-лесно се спекулира с него. Всеки пише, както знае. - Има и такива мистификации. Може историята да е оскъдна откъм материали, но авторът създава по свой творчески път, по интуитивен път, изхождайки от националните черти на народа, от неговата психология, мировъзрение, бит, народно твор чество

„Бележки за мене самия". Така Загорчинов назовава своя дневник. В него вписва свои мисли в продължение на 20 години - от януари 1928 до края на 1948 г. Той разкрива пряко себе си, своето време и високата си мярка за литературата и изкуството. Искрено доверява найинтимни помисли и тревоги, съмнения и самооценки, творчески замисли, отделни етюди и дори сънищата в дългото и мъчително пътуване към себе си... Патриот и хуманист, Загорчинов дири истината за себе си и за своя народ; търси по-ярки средства за образното превъплъщение на големите идеи на съвременността, в която цял е потопен, макар обично да подбира герои от миналото. Така успява с голяма интуиция да извлече повече аналогии и да сътвори по-много естетически ценности, с висока „принадена стойност“, които стават основополагащи в жанра на националната ни историческа романистика. Благородният и деликатен Загорчинов, стилният носител на френския демократизъм сега ни внушава някак странно и изведнъж оголената истина за своята личност и за всичко около нея. При това-с изключителна самокритичност и критичност към средата, превърнала го във „враг на своята кръв. Вежливият и дискретен писател сега споделя премълчавани терзания от загубеното в своята „беглива душа". Безпощадно се бичува или самообожава и в страшното си самоотчуждение дири спасителните мигове, когато душата му тържествува, плаче или се моли за нещо много съкровено. Тогава именно, в минутите на откровение, се обръща към своя доверител“, където вписва с пастелна мекота тайната за непреходната същност на вечните теми, лиричните си изживявания, интимните си сърдечни увлечения и мистичните съблазни на свои те пристрастия, но промислени без религиозната догматика на християнския фанатик, нито със субективизма на езичника. Самотата не успява да деформира самочувствието на писателя и той продължава да се бори със себе си, бунтува се срещу света и търси творчески опори в мислите на класиците от древността или в модерните откровения на съвременниците си: от Аристотел до Маркс или от Дюамел до Федин... Но с цел да провери себе си, „досега“ си с настоящето или да коментира „мъдростта на вековете" чрез собствените си съмнения, съгласия или несъгласия. .. Загорчинов дири призванието на писателя като творец, привлечен от тайните на човешката психология и от динамиката на социалните конфликти. Достига до мъдростта на Спиноза - „Не трябва да плачем, не трябва да се смеем, трябва да разбираме“ — и бърза да я постави за мото на романа си „Враг на своята кръв“. Нетърпелив е да разбере най-напред себе си, а след това хората и времето, в което живее... Защото той за първи път пряко ще ги отразява. Той съзнава всички трудности и усеща, че някой сякаш го „коригира", но той не престава да търси свое място в разделения свят, сред интелигенцията, която сам определя като „кариеристична, подла и недоблестна"…