Жанровата

Пред нашето литературознание, както и пред литературната наука на другите социалистически страни днес се поставя задачата да проучат националните литератури в светлината на колективния художествен опит на цялата социалистическа общност. Литературата на социалистическия реализъм, която в главните си и решаващи черти стана основна база за развитието на тези литератури, се отличава на днешния етап с богатство на стилови и жанрови търсения, индивидуални почерци и художествени решения. Развивайки този метод, всяка отделна литература възпроизвежда своеобразния исторически опит на своя народ, насочва се към своя вътрешна опора, каквато представляват националните художествени традиции; тя не може да не въплъти народностния характер, формиран от векове, в нея често се вплитат мотивите на народното изкуство. Същевременно в литературите на социалистическата общност протичат и типологически сходни процеси, през цялото многообразие проличава общността на идейно-художествените концепции, обусловена от основните принципи на единния творчески метод. Тези тенденции са обект на голямо внимание от страна на съветските учени и литературоведите от братските страни; за тях се говори на симпозиуми, по-специално на две конференции, състояли се в Института за световна литература „А. М. Горки" - „Общото и особеното в литературите на социалистическите страни в Европа"; на същите тенденции бе посветена международната „кръгла маса“, около която по инициатива на сп. „Вопросы литературы" се събраха представители на чуждестранни списания, за да обсъдят взаимодействието между социалистическите литератури на съвременния етап. Днешният момент от литературното развитие може да се оцени правилно само ако социалистическият реализъм се схваща като развиваща се художе ствена система, активно реагираща на новите проблеми и конфликти и способна да намери средства за художествена изразителност, които да отговарят на съвременните духовни търсения. Именно такъв подход позволи на участниците в международната дискусия, провеждана в продължение на много години на страниците на списание „Вопросы литературы", по новому да изследват идейно-художественото богатство на социалистическия реализъм, да изкажат немалко плодотворни мисли, свързани и със схващането на общия проблем за метода и неговата естетическа широта, и с критерия за оценка на художествените явления.

Теорията на литературните жанрове има хилядолетна история, започваща от Аристотел, но въпреки това няма друга област в съвременното литературознание, която да съдържа толкова разноречиви съждения, противоречия и нерешени проблеми. В съветската наука съществува единодушното убеждение че въпросите на жанра и жанровата динамика в литературния процес са сред най-актуалните и същевременно сред най-слабо разработените. Ето няколко мнения от различни години: Г. Н. Поспелов - 1948 г.: „... жанровият проблем досега не само не е решен, но още даже не е поставен достатъчно правилно и отчетливо." 1972 г.: „Проблемът за литературните жанрове е много слабо разработен в съвременното литературознание. "2 И. К. Кузмичов - 1968 г.: „Жанровете отдавна чукат по вратите на критиката. "3 „Советское литературоведение за 50 лет" - 1968 г.: „По-малко активно изследване засега се води по проблемите на композицията, сюжетиката, жанровете. М. С. Каган - 1972 г.: . . в този раздел нашата поетика напред не отишла. 5 Л. Г. Якименко - 1973 г.: „Със съжаление трябва да се признае, че ние не разполагаме с научно обоснована класификация, нямаме99 общоприети кри терии за определяне на видовите различия вътре в жанра. " e Поредицата от подобни изказвания би могла да се увеличи значително. Към нея се присъединяват и изследователи от други социалистически страни — С. Игов, С. Волман, А. Ковач, засягащи състоянието на националните си литературни науки.

Пътеписите на Светослав Минков споделят съдбата на много творби от този жанр в българската литература - остават затулени от белетристичните произведения на автора си. Минков е познат най-вече с разказите си. Такова предпочитание обеднява представата за него, защото като пътеписец писателят е не помалко оригинален и самобитен, отколкото като белетрист. Доказателство за това е още първият му пътепис - Другата Америка“. С появяването си през 1938 г. тази творба прави силно впечатление. Днес, повече от 40 години след първата публикация, тя продължава да се оценява като значително постижение на автора си и като представително произведение от този жанр в българската литература. В нея Светослав Минков разкрива някои от найхарактерните си качества като творец - остър поглед, точна преценка за съби тия и социални отношения, дълбок, често пъти тревожен интерес към развитието на цивилизацията и обществото. Пътеписът учудва и със същата богата авторова фантазия, която познаваме от Минковите разкази. Тя се проявява независимо от документалната точност, която жанрът изисква и която авторът безусловно спазва. „Другата Америка" предлага разнообразни сведения и живописни картини из южноамериканските страни. Появил се наред с други книги за Бразилия и Аржентина - Писма от Южна Америка" на Борис Шивачев (1932), „Прах след стадата“ на Матвей Вълев (1937), — пътеписът сякаш изразява изведнъж възникналия у нас интерес към този край на света с неговата примамлива екзотичност, разточителна красота, невероятна мизерия и жестоки социални сблъсъци. Светослав Минков притежава в пълна мяра необходимия за пътеписеца дар да подбира яркото, характерното в природата, бита и обществения живот. Той наблюдава Южна Америка и с широко отворените очи на чужденец, за първи път стъпил на тази безкрайно интересна земя, и с критичния поглед на гражданин, който преценява трезво и категорично, без да се поддава на външния блясък. Понякога се задържа по-дълго на едно място, понякога сменя картините с калейдоскопична бързина. Читателят нетърпеливо, дори ненаситно следи разказа му. Може би някои от тези качества на пътеписа е имал пред вид и Стефан Цвайг, който в писмо до автора заявява, че книгата на Минков събужда „по вълнуващ начин бреговете на Южна Америка“, че писателят е създал „съвършен образ на възхитителния Рио "1. „Другата Америка" представлява значителен интерес от теоретическо гле дище.

Тезисността на настоящото изложение не позволява не само изчерпването, но дори и достатъчно убедителното представяне на повдигнатите проблеми. Въпреки това авторът смята, че може да го публикува като опит за систематизация на различните въпроси на жанровата теория в единен възглед за същността и функциите на жанра в художествения процес. За съжаление малкият обем не позволява включването на три много важни въпроса - проблема за жанровата система, за развойните модели на жанровете и жанровите системи и за промяната във възприятийната парадигма на исторически установилите се жанрове.