Жанрово

Ако не вземаме пред вид пътеписните и пейзажните моменти в житията и някои други жанрове на старобългарската литература от XIV в. (най-ярки и жанрово оформени са те у Григорий Цамблак и Константин Костенечки), трябва да признаем, че пътеписът е един от първопоявилите се жанрове на новата ни литература. Възникнал още в първата половина на XIX в., отначало в симбиоза с мемоара или географското описание, българският пътепис преминава през няколко фази, очиствайки се от несвойствените за жанра наслоения и примеси, отразявайки промените в националното, идеологическото и естетическото съзнание на българина. В края на XIX в. вече имаме натрупан значителен опит, осмислени са пътищата и тенденциите на развитие, оформена е национална пътеписна традиция, в която се оглеждат основните процеси в развитието на нашата литература. Трайно свързан със земята и имота си, трезвен по манталитет и предпазлив по внушенията на историческата си съдба, българинът не е склонен да се впуска в непознати пътешествия. В книгата си „Записки за България и за българите“ Каравелов описва сърцераздирателните сцени при изпращане то му от Копривщица за Пловдив: „Изведнъж баба ми, майка ми и сестрите ми захванаха да плачат, чегато моя милост отиваше през девет царства в десето, през девет гори зелени и през девет моря дълбоки." Дори и когато рис кът на пътуването би се изкупил многократно, българинът предпочита земе делието и заседналите занаяти. Лишен от спекулативен дух и чужд на рискованите увлечения, той отбягва да се занимава дори с търговия, а в своя патриархален етически кодекс я третира за не съвсем почтено занимание, като и противопоставя превърнатите в народностни добродетели предимства на физическия труд. Разположени на кръстопът, дето се преплитат и сблъск ват многобройни политически, религиозни, военни и стопански итереси, нашите земи са посещавани през турското робство от ред пътешественици, ня кои от които са описали своите наблюдения или са систематизирали резулта тите от своята мисия. Но българи пътешественици няма, а ония пък, които като войници или революционери са се били в чужди земи, не са познавали влечението към писмовния труд.

Естетическото новаторство на социалистическия реализъм несъм нено изменя и жанровата система на лириката, обогатява я с раз лични съдържателни и формални средства на изображение. Ето защо като важна задача пред литературознанието стои изследването на онези изменения в структурата на лирическите жанрове, които пот върждават открояващото се новаторство на социалистическия реа лизъм. Като изследва жанровото своеобразие на лирическите произ ведения, литературознанието по-ясно ще открои характера на онези изменения, изтъкващи качествено новата същност на социалистичес кия реализъм като художествен метод. След като се твърди, че со циалистикореалистическото изкуство е богато не само с идейното съдържание, но и с разнообразието на стила, жанра, формата, това предполага литературната теория да изследва появилите се факти, да систематизира H обобщи определени тенденции в литературата. Все още обаче не е разкрита богатата жанрова система на со циалистикореалистическата лирика. Обикновено литературоведи те се задоволяват да отбележат, че художественият метод създава предпоставките за жанрово многообразие и обнова на традиционни те жанрови структури. Но какви са новите форми и естеството на тях ната връзка с традиционните жанрове в лириката, своеобразието на поетиката им - тези въпроси, отнасящи се до социалистическата ли тература, очакват своя изследователски отговор. Задача на литературната теория е не само да установи препов гарянето на определени жанрови структури, а да проучи и диалекти ката на преосмислените, наследените и новосъздадени форми в худо жествената литература. Необходимо е литературознанието да изследва онези явления в развитието на социалистическия реализъм, които със своята художествена значимост са примери за нови жанрови структури. Анализирайки художествената специфика на жанро вете в лириката, представителите на литературната теория ще осмис лят и основните закономерности, които определят новаторската при рода на социалистическия реализъм.

В центъра на вселената на социалистическата култура стои Човекът - активен творец, съзидател на новия свят, през чието сърце преминават страданията и радостите от епохата на ХХ столетие. През всички времена концепцията за личността е била определящ критерий за хуманистичния заряд на художествената култура. Рафаело, Леонардо да Винчи, Микеланджело - кой от факлоносците на световната култура може да бъде „код" за разгадаване тайните на хармонията в духовния мир на нашия съвременник, изобразен в книгите, на платната, на киноекрана от майсторите на изкуството на социалистическите страни? Не съществува еднозначен отговор на този въпрос. Днес в основата на изображението на човека от майсторите на словото, четката, звука се намират както националните, така и общочовешките традиции на световната култура, както „статичната“ хармония на Рафаело, така противоречивата сила на „динамичния" свят на Микеланджело, сплавта между науката и живописта, между „движението и дишането“ на фигурите на Леонардо да Винчи, въплъщаващи „вечното“, „човечното у човека", утвърждаващи мира и жи вота на Земята. Както справедливо отбелязва Е. Сидоров, „ако в художественото произведение липсва концепция за света и човека, липсва цялостен авторски поглед, свързващ в едно кардиналните духовни проблеми на времето, то днес вече не може да ни удовлетвори докрай... в душата на всеки голям художник живее стремежът... да хармонизира действителността... Колкото и противоречив и трагичен да е светът, у твореца живее жаждата да разбере закономерностите и смисъла на цялото, да ут върди правотата на живота. B Проблемът за художественото творчество всъщност е проблем за човека и света, който се акумулират и мъдростта на поколенията, и богатството на чувствата, интелектът на съвременника, и прозрението в бъдещето, чието всестранно осмисляне изисква комплексен подход, взаимодействие на всички видове художествена култура. Днес както никога по-рано протича интензивен процес на взаимодействие взаимно обогатяване на музите - на литературата, живописта, музиката, теа търа, киното, диференциация и интеграция на видовете изкуство, дифузия жанровете по пътя им към нов синтез, създаване на нови художествени образи,форми, стилове, отразяващи многостранността на сложния, напрегнат ритъм живота, героиката и трагизма на съвременния свят, острата борба между светлината и мрака, между войната и мира.