Живаго

В своето слово, произнесено над гроба на Б. Пастернак, В. Ф. Асмус поставя името на поета до имената на Лермонтов, Достоевски, Толстой. Днес няма никакво съмнение, че Б. Пастернак е творец класик в най-високия смисъл на тази дума. Подобно на своите велики предшественици той вижда в изкуството нравствено безпокойство, служене на истината, вярност към историята. В статията „Няколко положения" Б. Пастернак нарича творчеството „кубически къс разгоряна, димяща съвест", а в „Драматически фрагменти" изповядва: Я так привык сгорать и оставлять На людях след моих самосожжений! 3 Цитираните произведения са написани през 1918 г. и свидетелствуват за благородни те духовни пориви на младия поет. След тридесет години, ръководен от същите подбуди, той започва да пише романа „Доктор Живаго". В писмата на Б. Пастернак до О. Фрайденберг от 1946 г. мисълта за неизпълнения дълг към живота и за вината към тези, които го обичат, гори със страстта, родила най-добрите страници на руската литература от XIX в. Съдбите на Т. Табидзе и П. Яшвили, на М. Цветаева и О. Фрайденберг стоят пред художника като „вечна улика", която му напомня, че не е изпълнил докрай своята мисия. Писателят гледа на работата върху романа като изкупление на своята вина пред историческата памет. Цената на изплатения дълг трябва да бъде го лямата проза, съпътствана от нова мисъл, (...) от стегнато, но с лекота постигнато поведение, от труден живот" 5. Тези редове напомнят за нравствения максимализъм на Л. Толстой.